Сянка сви рамене.
— Джед спи оттатък хълма, при своите капани.
Като не отговори на другата част от въпроса й, тя преглътна. Може би за предпочитане беше да не знае къде спи Сянка.
— Сами ли сме тук?
Господи! Колко глупаво и странно звучеше това, че бяха прекарали толкова време заедно.
Очевидно той също намираше безсмислено обсъждането на подобен въпрос. Приближи се до масата и взе едно полупразно шише.
— Искаш ли да пийнеш?
Като отпи глътка, нещо опари гърлото й и тя погледна към шишето.
— Какво е това?
— Уиски.
При скептичния й поглед той взе чаша от масата и я напълни. След това и я подаде и бавно изрече:
— Това няма да ти навреди.
Тя вторачено погледна питието и внимателно отпи. Парливата течност се плъзна по гърлото й. Тя се задави и се наведе напред, за да се изкашля.
— О, това е ужасно!
— Отпивай си по малко от него. То ще те успокои.
Тя се поколеба, тъй като не беше сигурна дали точно това й е нужно сега. Но като реши, че може да го разгневи, пое дълбоко дъх и направи така, както й беше наредено. Странно, втората глътка уиски не й се стори толкова противна, макар че й трябваше време да я преглътне, преди отново да заговори.
— Откога сме тук?
— Само от два дни. А три дни преди това прекарахме в една пещера.
— Но това са пет, дни! Не си спомням нищо. Защо съм била в тази пещера?
Погледът му спря върху очите й, в които като че ли искаше да открие нещо.
— А спомняш ли си онази бурна нощ? И дупката, в която беше паднала? И треската…
Тя потри с пръст челото си.
— Помня ямата и това, как ти се опитваше да ми помогнеш — тя пъхна ръцете си под одеялото. — Но след това всичко ми е като в мъгла.
Той остави чашата си и се изправи внушително пред нея.
— Не мога да повярвам, че в паметта ти не е останало нищо друго. Ние се любихме и това е нещо, което аз скоро не бих забравил.
Какво? Ако й беше ударил плесница, нямаше да бъде толкова изненадана. Любили са се? Той сигурно не говори сериозно.
— Не се шегувай с такива неща.
— Но аз не се шегувам — от вълнение гласът му стана дрезгав.
Тя не можеше да му повярва. Ако действително се беше случило подобно нещо, едва ли би го забравила. Още повече — свързано с него. И тъй като беше убедена, че той лъже, тя смени темата.
— А сега къде ще ме водиш?
— Ще видиш — отвърна рязко Сянка. Той като че ли също искаше да сложи край на неудобния им разговор. — Приготвил съм нещо за ядене — посочи той врящото гърне.
Ядене? Господи! Беше толкова гладна, че имаше чувството, че може да изяде цял вагон с храна. Твърдението му обаче продължаваше да звучи в главата й. Ами ако наистина му се бе отдала? „Престани — каза си тя. — Той просто иска да те уязви“ — и хвърли поглед към кипящата течност.
— Какво е това?
— Птутой.
— Моля?
— Бизон.
— Никога не съм яла такова нещо — тя одобрително погледна, — но мирише приятно. А и в момента стомахът ми едва ли би отказал дори и печени камъни.
Сянка отиде до бюфета за чиния и лъжица. След като сипа малко от ароматното ястие, дръпна един стол и седна до леглото й. С едната ръка държеше купата, а с другата поднесе лъжицата към устата й.
Като си представи, че този мъж трябва да я храни, по гърба й пролази неловко чувство. Отношението му беше някак си интимно. А и тази промяна в него…
— Мисля, че ще мога и сама.
Като изви глава, над очите му падна кичур коса. Така изглеждаше някак невинен и уязвим.
— Защо? Съмняваш ли се във възможностите ми?
— О, за бога, не… Само…
— Само?
Какво би могла да отвърне? Не можеше да му каже колко близък й се струваше.
— Нищо — за да предотврати други въпроси, тя отвори устата си.
Не й убягна леката му усмивка, когато сложи лъжицата между устните й. Щом вкуси апетитното ястие, моментално забрави всичко.
— Превъзходно е! Сам ли си го приготвил?
— Помогна ми малко и животното.
— Невероятен готвач си. Спокойно бих прекарала останалата част от живота си с такава храна. Ако не бях омъжена за Ястреб, бих пренебрегнала всякакво приличие и бих тръгнала след теб.
Лицето на Сянка прие студено изражение.
— Сянка, аз не исках да те обидя. Това беше само шега.
— Шегата ти не ми допада — мускулите на скулите му се напрегнаха. — Бракът е нещо свято, поне за един шони.
Виктория остана като покосена.
— Същото важи и за белия човек.
За момент в очите на Ястреб проблесна някакво опасно пламъче, след което погледът му избледня в студена сивота.
— Откога си омъжена?
— От седем години.
— Била ли си през това време вярна на клетвите си? Стояла ли си до съпруга си в радости и беди?