Тя беше объркана и смутена.
— Ти познаваш Ястреб и сигурно знаеш, че той ме изостави в сватбената нощ. Така че нямах възможността да изпълня това, което се очакваше от мен. Но бих го сторила, ако не беше ме напуснал.
— Той не те е напуснал.
— Той ли ти го каза? Това не е истина. След като едва не ме изнасили, остави ме в една отвратителна стая и изчезна. Когато разпитахме слугите, те признаха, че са отнесли багажа му на някакъв кораб за Америка. Ако това не е бягство, не знам как ти би го нарекъл.
Смут помрачи очите на Сянка. Той тикна паницата в ръцете й и стана.
— Ще донеса прясна вода.
Ястреб затвори вратата след себе си и пое дълбоко въздух. Главата му бучеше. Това, че Виктория не е сестра на Джейсън и че бракът му с нея е бил напразен, не излизаше от главата му. Но вината беше негова. Трябваше да довърши издирването, да прочете писмото на Джейсън и да провери и последното име от списъка — Хидъртон.
Невинността на Виктория беше очевидна и сега той съжаляваше за болката, която й бе причинил. С горчивина осъзнаваше каква грешка бе допуснал. Едноокият моряк О’Райън несъмнено бе излъгал за участието на Виктория в отвличането му и причината за това беше неясна. Ястреб разбираше, че Виктория напразно бе понесла униженията, заради което О’Райън трябваше да умре. Като си припомни страданията, които бе причинил на съпругата си, завладя го чувство на вина. Това бяха неща, които не се прощават лесно. Страхуваше се да не я загуби. Трябваше да помисли и да реши какво да прави. В едно обаче беше сигурен. Не биваше да води Виктория в дома си.
Наближаваше пладне. Виктория наблюдаваше как Сянка се приближава към колибата с ведро вода в едната си ръка и някакво животно, което не можеше да определи — в другата. Господи! Тази страна беше пълна със странни същества. Тя отправи поглед към похитителя си, а после и към двукракото животинче.
— Какво е това?
— Опосум.
Това, разбира се, нищо не й говореше.
— Грозно е.
— Известно е не с красотата си, а с вкусното си месо.
— Искаш да кажеш, че това се яде? Божичко! То прилича на голям плъх!
Той остави ведрото с вода върху масата, а животното хвърли на земята. Виктория не можеше да не забележи потрепването на мускулите му, когато се движеше.
— Как се чувстваш? — попита той.
Нужно й беше усилие, за да съсредоточи вниманието си върху думите му. Мислите й бяха отправени към привличащата сила на голите му гърди.
— Мм, добре. Благодаря.
Господи! Винаги ли е изглеждал така добре? Досега тя не беше забелязала тесните му панталони, които очертаваха великолепното му тяло.
Той срещна погледа й и тя усети как лицето й губи цвят.
— Кога ще се върне приятелят ти?
— Няма да е скоро — в очите му проблесна странен, топъл блясък, който тя не бе виждала преди.
Тя се обърна и неспокойно огледа стаята. Не беше сигурна дали идеята да останат тук сами е добра.
— Мота ли да помогна с нещо?
Сянка се приближи и застана до леглото.
— Внимавай какво предлагаш, малката ми!
Виктория едва не се задави.
— Имах предвид да ти помогна за обяда.
Устата му се изкриви в лека усмивка.
— Този път не.
Като се върна обратно до масата, той взе опосума и измъкна ножа от ботуша си. Тъкмо беше опрял острието до гърлото на животното, когато изведнъж спря и я погледна през рамо. Сви вежди и отдръпна ножа.
— Ще изляза навън.
Виктория пое облекчено дъх, доволна от вниманието му.
Докато лежеше и се вслушваше в шумовете, които Сянка вдигаше отвън, тя внезапно осъзна, че вече не се страхува от него. Всъщност, когато той се отнасяше добре с нея или й се усмихваше мило, тя малко се разнежваше.
Как й се искаше и Адам-Ястреб да бъде такъв. Макар и не така ясен, пред нея отново изникна образът на съпруга й. Виждаше натрапчивия цвят на очите му — сиви като тези на Сянка. Сякаш и фигурата му беше същата, само че беше по-слаб и по-млад от него. По-млад? Тя се усмихна. Бяха изминали вече седем години.
В съзнанието й изплува смътен спомен от сватбата им. Въпреки принудата да се ожени, Ястреб все пак бе постъпил деликатно. Той дори не се възползува от нея в онази нощ.
Тя поклати глава. С годините всичко, което Алейна разказваше за сина си, бе проникнало дълбоко в душата на Виктория и бе докоснало някаква романтична струна. Чудеше се дали това не беше истинската причина за желанието й да го открие. Спомни си, че Ястреб често беше в мислите й. Нещо, което дори тя самата не бе осъзнавала досега. Усмихна се. Господи! Колко пъти се бе опитвала да си представи живота си с него и децата, които искаше да му отгледа.
— Защо се усмихваш?
— Сянка? — произнесе задъхано Виктория. — Толкова ме изплаши. Не се промъквай друг път така.