Той застана с наведена над нея глава.
— Не отговори на въпроса ми.
— Усмихвах се на един спомен.
— От детството?
— Не. Ако трябва да знаеш, мислех си за моя съпруг.
Сянка рязко се изправи.
— Усмихваш се, когато си спомняш за човек, който те е изоставил? Защо?
— Не знам. Виждала съм го само три пъти през живота си, но тъй като всички тези години прекарах с майка му в разговори за детството му и него самия, имам чувството, че малко съм влюбена в него — тя дръпна одеялото до брадичката си. — И макар че се опита да се възползува от мен, все пак беше наистина мил. Получих от него булчинска премяна в сватбения ден, когато всъщност беше и шестнадесетият ми рожден ден. Не мога да забравя и подаръка му — най-прекрасния кон. Кръстих го Бранди — по лицето й се изписа тъга. — Но би ми се искало поне да не се държи така лошо с майка си.
Тъй като бракът ни е принудителен, напълно разбирам нежеланието му да общува с мен. Но защо не писа и на Алейна толкова години? Тя го обича. Тъжно ми е, когато виждам как жадно очаква писмата му. Очите й са винаги пълни с надежда и… болка.
На слепоочието му нервно трепна мускул.
— Може би има много неща, които не знаеш — той дръпна един стол и седна. — Разкажи ми за живота си преди брака.
С известно колебание тя му разказа за имението Денуик, за детските лудории и за приятелството си с Пади. Разказа му и за любовта си към конете и за това, как след смъртта на майка й баща й ги бе продал всичките, с изключение на един. Сякаш бе искал да накаже Виктория.
По-трудно й беше да опише живота си след смъртта на майка си и отношението на баща си. Оттогава той като че ли я презираше и тя самата не разбираше причината за това.
Разказа и за посещенията при Пади в колибата му, близо до пристанището, където последния път беше скандално компрометирана с Ястреб.
Той внимателно я наблюдаваше и претегляше всяка нейна дума. Облегна се бавно назад и скръсти ръце.
— Разкажи ми за Колиър Паркс.
— Откъде го познаваш?
— Знам много неща, нийва. А сега, отговори на въпроса ми.
Как е могъл да узнае за братовчед й? Да не би Ястреб да му е говорил за Колиър?
— Той е син на сестрата на баща ми.
— Обичаш ли го?
Виктория поклати глава.
— Не така, както жена обича един мъж. Той ми е братовчед и аз го обичам като такъв.
В очите на Сянка като че ли проблесна някакво успокоение.
— А какво ще кажеш за Дули О’Райън?
— Кой?
— Червенокосият едноок моряк.
— Мисля, че не съм срещала такъв — в нея се надигаше гняв. С всички тези въпроси Сянка много наподобяваше баща й. Ричард Таунсенд много обичаше да я разпитва за незначителни неща. Тъй като вече изпитваше силна необходимост да сложи край на този разпит, на свой ред тя също постави въпрос.
— А какви са вашите развлечения тук.
— Зависи. Ако Джед е тук, играем карти или просто обсъждаме някои неща. Ако съм сам, чета.
— А ако си с жена?
Погледът му се плъзна бавно по тялото й.
— Любим се.
— А ако жената не те привлича?
Очите на Ястреб се спряха върху устните й.
— Подобно нещо не се е случвало.
Виктория имаше чувството, че сърцето й спира.
— Моля те, Сянка. Недей!
— Какво „недей“, малката ми? Да не те докосвам така? — той погали с пръст лицето и врата й и проследи очертанията на тялото й. По нея премина тръпка. Очите му безмълвно говореха, че я желае. — Да не те целувам така? — той се наведе и докосна устните й.
Тя въздъхна дълбоко. По вените й се разливаше топлина. Никой, освен съпруга й, не беше я целувал така. Дори и Колиър не беше толкова дързък. Искаше и се да го помоли да спре, но не й стигаше въздух; искаше й се да го отблъсне, но ръцете й бяха безсилни.
Ястреб издаде стон и я притисна в силната си прегръдка. Целувката му беше гореща и настоятелна.
— О, Сянка, моля те…
Изведнъж той скочи и изви поглед към вратата.
Стресната от рязкото му движение, тя се надигна и оправи ризата си. Копчетата й бяха разкопчани. И преди да успее да си обясни реакцията му, тя чу приближаващ се конски тропот.
Сянка стана и се обърна с лице към вратата. Тялото му беше напрегнато, а очите — нащрек.
Когато по дървената веранда се чуха глухи стъпки, Виктория също погледна към входа.
За миг настъпи тишина, след което се чу силно чукане.
Сянка не помръдна.
Виктория не знаеше какво да прави. Да отвори ли? А защо Сянка не стори това? Някаква опасност ли се криеше? И тъй като не можеше да вземе решение, тя притаи дъх.
— Индианецо! — извика мъжки глас от другата страна. — Отвори тази проклета врата!