Сянка видимо изпита облекчение. Направи крачка напред и отвори. На прага стоеше брадат мъж с прошарена червеникава коса. На рамо беше метнал голям чувал, който изглеждаше доста тежък.
— Така ужасно тежат тези кожи — измънка той и посочи хлътналия гръб на коня, завързан до верандата.
— Мислех, че ще отсъстваш три дни, старче.
Брадатият се усмихна.
— Не очаквах, че първият ми улов ще бъде толкова богат. Не се безпокой, приятел — потупа той Сянка по гърба. — Дойдох само да хвърля тези неща тук и да пийна нещо. После ще те оставя на спокойствие — каза той, като погледна към Виктория.
Тя усети как по бузите й изби руменина. Като се сети, че е само по риза, и то полуразкопчана, тя бързо се пъхна под завивките. За бога! Как можа да забрави за начина, по който беше облечена. Този ужасен индианец беше напълно объркал мислите й.
Без да обръща внимание на притесненията й, старецът се приближи до масата и взе бутилката и една чаша.
— Ти искаш ли? — обърна се той към Сянка.
— Джед, можеше да оставиш кожите и на друго място. Кажи ми защо си дошъл? — попита Сянка, без да отвърне на поканата му.
Старикът остави обратно чашата и бутилката и го погледна загрижено.
— Ела навън.
Напълно объркана, Виктория проследи двамата мъже. Какво, за бога, ставаше?
Няколко минути по-късно вратата се отвори и Сянка влезе сам.
— Ставай. Тръгваме.
— Какво има?
В очите на Сянка имаше смущение. Той се доближи до нея и я изправи на крака. Огледа ризата й, а после и стаята. Погледът му се спря на кожената дреха, закачена до огнището. Грабна я и я подаде на Виктория.
— Облечи това.
Обърна се и започна да събира нещата от масата и шкафа и да ги слага в празен чувал.
— Бих искала да знам какво става — промълви Виктория. — Къде отиваме?
Сянка пъхна още нещо в торбата и здраво я завърза. За миг се поколеба, след което нежно отвърна:
— В селото на съпруга ти.
Сърцето на Виктория заби силно. Чувството й на облекчение се бореше с предчувствието за загуба. Той щеше да я освободи и да я върне при съпруга й. Тя онемяла гледаше нашарения му от белезите гръб, докато той стоеше наведен над вързопа. Изпитваше странно желание да докосне с устни наранената му плът и да отнеме болката, която бе преживял.
В този момент се опита да си спомни нещо от нощта, в която, според него, бяха се любили. Чудеше се дали това беше истина. Не усещаше никаква болка по тялото си. „Но това се случи преди пет дни“ — напомни й някакъв тих глас.
Като се изправи, той забеляза вторачения й поглед. За миг остана неподвижен и се помъчи да разгадае мислите й.
Тя се изчерви и изви глава. След това, за да прогони предателския порив, тя бързо навлече дрехата, която й бе дал. Ръкавите й бяха доста дълги, а деколтето й стигаше до пъпа. Но поне беше по-дълга от копринената риза.
Когато Виктория се облече, Сянка й подаде и чифт мокасини, подобни на тези, които той носеше.
— Ще ти пазят краката.
Виктория ги прие с голямо удоволствие и веднага ги обу. Бяха й удобни и съвсем като по мярка.
— Откъде ги взе?
— Направих ги — той метна чувала на рамо и й подаде ръка. — Хайде!
Нещо в нея трепна. Направил ги е за нея? Топлинка сгря сърцето й, но настойчивите подкани на Сянка я изтръгнаха от мислите й. Напомниха й за положението, в което се намираха. Какво ли бе наложило така бързото им заминаване?
Навън Джед привършваше връзването на още две торби към самара на коня.
— Виждам, че си бърз както винаги — кимна той към Сянка, след което се усмихна на Виктория. — Приятно ми беше, че се запознахме, госпожице.
— Благодаря. Благодаря ви за това, че ме приехте в дома си. Била съм твърде зле, когато Сянка ме е довел тук.
— Така беше. Като те видях как трепериш, мислех, че ще умреш. Но този юнак тук никога не би позволил това. Нито за миг не се откъсна от теб, докато не премина треската ти. Той наистина умее да лекува. Дори и мен е спасявал няколко пъти. В по-добри ръце не би могла да бъдеш.
— Твърде много говориш, старче.
— Мм, да. Но може би точно това сега е добре — отвърна той хапливо.
Виктория с любопитство следеше разговора между двамата.
Ястреб само кимна с глава, хвана здраво ръката на Виктория и тръгна.
— Можеш да тръгнеш на север, момчето ми, докато онези безобразници, за които ти казах, са все още на юг.
Сянка помаха с ръка за сбогом и се отправи към гората. Щом потънаха в сенките на дърветата, странно защо, Виктория усети спокойствие. Гората не й изглеждаше вече така страшна. Не разбираше само дали това е от прекрасния слънчев пролетен ден или от сигурността, която й даваше Сянка. „Не ставай смешна — каза си тя. — Разбира се, че всичко е от светлината на деня.“ Хвърли поглед към видимия през дърветата хоризонт, като се чудеше кога ще стигнат селцето и след колко време ще се срещне лице в лице с Ястреб.