Изведнъж чу въздишка и се обърна. Пред нея стоеше Сянка, с вторачен в голото й тяло поглед. В сребристосивите му очи блестеше пламенна светлина.
— Какво съвършенство! — прошепна той дрезгаво, като протегна ръце към нея и я взе в прегръдките си. — И толкова нежна красота!
Всичко беше така замайващо, че Виктория не можеше нито да помръдне, нито да мисли.
— Когато се докосна до теб, огън запалва кръвта ми.
Думите му караха душата й да стене. От милувките му тя едва не загуби съзнание. Той беше изпълнен с трепет. Когато ръката му се плъзна надолу по тялото й, в очите й се прокрадна страх. Това охлади желанието му и той отстъпи назад.
— Внимавай, нийва! Изкушаваш ме силно, а аз съм просто мъж.
Той я гледаше съсредоточено. Слънчева светлина се разливаше по тъмната й коса и пръскаше червеникави отблясъци в кичурите й. Лицето й беше ангелски нежно. Шията, гладките й рамене и гърдите й сякаш бяха изваяни от фин порцелан.
Страстта отново пламна в него. Невероятно как, но той устоя на това чувство. Обърна се и тръгна.
Няколко минути по-късно Виктория го настигна. Лицето й беше помръкнало.
— Сянка, това, което се случи… — бузите й пламнаха и тя сведе поглед.
Ястреб повдигна с ръка брадичката й и я погледна в очите.
— Не се срамувай, малката ми. Човек не трябва да се смущава, когато дава или получава удоволствие — той погали с пръст устните й и се опита да възпре желанието да ги целуне. А толкова силно му се искаше! Тази жена беше смутила напълно разума му. — Време е да вървим — каза той, като взе торбата с провизиите.
Виктория го последва с неуверена крачка. Тялото й беше лишено от всякаква сила. Не можеше да повярва, че там, при вира, му е позволила да бъде нежен с нея. Дори само при спомена за това лицето й пламна. Обвиняваше се в липса на нравственост. Чувстваше се като предател. Явно беше обладана от зли сили. А ако Сянка й бе дал някакво омайно биле? Беше чувала за такива неща. Единствено по този начин можеше да обясни непристойното си поведение.
Погледна с подозрение торбата, която той носеше. В нея вероятно има нещо, което лесно би могло да се сложи в храната й или в хляба. „Да — реши тя. — Сигурно е това.“
Виктория присви очи. Повече не би хапнала нищо от това, което той й предлага. Сама ще търси прехраната си. Тя вдигна глава и впери поглед пред себе си.
През по-голямата част от деня те вървяха покрай реката, докато накрая навлязоха отново в гора. Планинският склон беше доста стръмен и придвижването им стана по-трудно. Виктория все още се чувстваше изтощена от болестта. Но щом стигнаха върха, тя бе пленена от гледката, която се откри пред погледа й.
Разперени като ветрило гористи хълмове, се простираха на мили разстояние. Някои от тях бяха осеяни с розови, бели, жълти и лавандулови цветя, а други се гушеха в зеленина между големи гранитни образувания. А синьото небе се разтопяваше на хоризонта в розовозлатисти пламъци. Виктория беше застанала до червен кедър, чиито разпрострени клони натрапваха тъмните си сенки на фона на ведрия небосвод. Цъфналите под дървото цветя и свежата пролетна трева сякаш я мамеха да потъне в тях и да се наслади на прекрасната гледка.
Сепна се от торбата, която Сянка хвърли на земята.
— Тук ще си починем — той коленичи и извади една манерка, две сиви одеяла и пакет храна.
Изтощена от умора, но в същото време изпълнена с доволство, тя се отпусна върху постелята. Стомахът й беше празен и тя с жадни очи погледна към пакета, който той току-що развиваше, но изведнъж си спомни за случилото се последния път, когато й беше предложил храна.
— Предпочитам да потърся нещо друго за ядене — каза тя меко. — Стомахът ми не може вече да приема този корав хляб и жилаво месо.
Сянка я погледна озадачено с проницателните си очи, сви рамене и отхапа парче месо. Докато дъвчеше замислено, той се протегна и взе парче хляб.
Обидена от пренебрежението му, тя стана и се огледа сърдито наоколо за нещо, което би могло да задоволи глада й. От другата страна на хълма забеляза листа, наподобяващи брюкселско зеле.
— Това е класовидно съцветие и не се яде — каза Сянка, без да я поглежда.
Виктория скръцна със зъби. Да не би да има очи и на гърба си? Тя изви поглед и съзря едно орехово дърво. Това подхрани надеждите й.
— Твърде зелен е — изрече спокойно похитителят й.
Чувството й на безсилие стигаше връхната си точка. По дяволите! Като запази самообладание, тя кимна с глава:
— И без това не съм много гладна.
В очите му заигра весел блясък, преди да сведе поглед и да продължи с храната си.
За да не се съблазни от апетита му, тя седна от другата страна на кедъра и се облегна с гръб към него.