— Защо искаш да видиш Ястреб? — попита той.
Виктория беше така изумена от въпроса му, че едва си пое дъх. Досега той винаги бе избягвал темата, свързана със съпруга й.
— За да го помоля за развод — отвърна тя, като се обърна и го погледна.
По лицето му премина някаква сянка.
— А защо? Нима не притежаваш всичко, което ти е необходимо?
— Не става въпрос за богатство, а за начин на живот — Виктория не беше се чувствала толкова объркана, както в този момент. — Искам истински дом, деца и съпруг, на който да разчитам, без да е необходимо да го търся отвъд океана, когато вече съм напълно отчаяна.
Изминаха няколко минути, преди Сянка да отговори.
— А той не желае ли тези неща?
— Очевидно — не — изправи се тя. — Дори не го е грижа за задълженията и отговорността, която носи.
— Какви задължения?
— Ами например той нищо не прави, за да премахне бедността в селата, покровителствани от Силвъркоув. Неговите хора са гладни. Облеклото им е жалко, а храната — оскъдна. Едно малко момче на име Найджъл се нуждае от лекарска помощ. Но Ястреб не знае нищо за това — гласът й потрепери. — А освен всичко друго — факт е, че ме изостави.
Сянка хвърли парчето хляб на земята и стана.
— Ястреб наистина не знае нищо за положението в селото и съвсем не те е изоставил — той я погледна гневно и сви устни.
Виктория скочи на крака и сложи ръце на кръста си.
— А ти откъде знаеш? Не си бил там. Аз бях и аз видях тази мизерия и нищета. Аз бях човекът, който трябваше да застане срещу собственика на странноприемницата и да отговаря за изчезналия си съпруг. Аз бях тази, която понесе подигравките и злорадите усмивки на хората от града и съжалителните погледи на слугите. Господи! В града дори се пее песен за Адам, който ме е напуснал заради това, че съм хладна и безразлична — в душата й сякаш се събудиха всички болки и обиди. Беше безкрайно объркана. — За бога! Мразя го за това, което ми причини.
По бузите й се стичаха сълзи и тя удари с юмрук в стъблото на дървото. След това, като опря чело в ръката си, заплака за всичките самотни години, изпълнени с толкова горчивина.
— Майка ми ме остави, Пади ме напусна, баща ми ме мразеше, а освен това и съпругът ми… — тя сподави риданието си. — Никой не ме иска. Никой!
Сянка я обърна към себе си и я прегърна.
— Аз те желая, нийва.
— Това не е същото. Ти искаш да ме използваш. Аз съм просто това, което може да задоволи страстите ти.
— Това, което се случи между нас, е нещо повече от страст.
— Не.
— Да! — настояваше той. Изви главата й към себе си и я погледна в очите. — Ние се любихме!
— Нима искаш да кажеш, че това наистина се е случило?…
— Да — изрече той така нежно и искрено, че тя не можеше да не му повярва.
В стомаха й нещо трепна и тя направи усилие да си припомни.
Сложи ръцете си на гърдите му и се опита да го отблъсне, но усети силата на мускулите му. Устата й беше пресъхнала. Тя навлажни долната си устна и потръпна от погледа му, с който той проследи жеста й.
Видя как ноздрите му леко се разшириха, усети топлия мускусен мирис на кожата му, долови тежкия ритъм на сърцето му.
— Моля те, Сянка, недей…
— По време на бурята нашите тела се сляха — погледът му се замъгли, като че ли отдаден на приятните спомени. Притисна я още по-силно в обятията си. Беше толкова близо, че дъхът му галеше с топлината си устните й. — Дори природната стихия не можеше да се сравни със силата на любовта ни. Желанието ни беше така пламенно, че те накара да загубиш съзнание — той доближи устните си до нейните. — То отне и моето.
Думите му бяха така страстни, както и целувките. Тя не можеше да устои на силата му. Затвори очи и се отдаде на нежността, с която той я прегръщаше. Земята и небето се завъртяха в една вълшебна бездна.
Виктория не преставаше да трепери. Тялото й като че ли се разбиваше на хиляди парченца. Сърцето й трепна, когато той я погледна и протегна ръце към копчетата на ризата й.
Тя инстинктивно се дръпна.
— Моля те! — това сякаш не беше нейният глас. — Не съм достатъчно силна, за да те спра.
— Няма да направя нищо против волята ти, но не скривай тази красота от очите ми. Искам само да те гледам.
Той галеше раменете, гърдите й и гледаше как тялото й разкрива себе си. За бога! Тя също така болезнено го желаеше.
Виктория преглътна и се опита да пренебрегне порива, който я изгаряше.
Сянка я притегли нежно към себе си. Устните му търсеха нейните. Той така лесно преодоляваше съпротивата й и нахлуваше в душата й. Но изведнъж мисълта за обета, който беше дала на друг преди седем години, се събуди и проясни съзнанието й.