— Не! Ти каза, че… — хвана тя ръцете му.
Той се вцепени и остана така — неподвижен и бездиханен. Като пое дълбоко дъх, отпусна главата си на гърдите й.
— Знам какво съм казал — призна той с известна грубост, като се изправи на крака и спря поглед в очите й. — Но следващия път няма да обещавам нищо.
Ако имаше „следващ път“, тя сигурно би желала същото. Като дишаше тежко, едва устояваше на желанието да го прегърне и да забрави всички свои клетви, както очевидно бе ги забравил и съпругът й. Все пак не можеше да стори това. Този път беше в пълно съзнание, за да го направи. Тя стана с приведен надолу поглед и оправи дрехите си.
Сянка се приближи и й подаде парче месо.
— А сега яж!
Като не можеше да го погледне в очите, вече сигурна, че храната не е причина за греха й, тя само кимна с глава и взе месото. Гърлото й беше така свито, че едва ли би могла да преглътне.
— Благодаря!
Сянка коленичи до нея.
— Какво те тревожи, нийва?
Тя се почувства още по-неудобно и отново се изчерви.
— Нищо — отвърна тя, докато настойчиво дъвчеше и блуждаеше с поглед.
Той повдигна брадичката й и я погледна в очите.
— Защо тогава се изчерви?
— Знаеш защо.
— Срамуваш се от избликналите в теб чувства? — подсмихна се леко той.
— Това не е смешно. Чувствам се като блудница.
Лицето му изведнъж стана сериозно.
— Ти не си непочтена жена.
— Но се чувствам такава! — сви юмруци тя. — Коя нормална жена би се държала с теб така, както аз?
— Виктория, няма нищо лошо в това — погали той бузата й. — Всички жени изпитват желание, но малко от тях си позволяват да покажат, защото не биха допуснали да разкрият пред някой друг истинската си страст и уязвимост — той се усмихна неловко. — Нима аз също не загубих разсъдъка си?! Или ти смяташ, че мога да бъда такъв с всяка жена?
Тя разглеждаше красивите и строги черти на лицето му. Не! Не е възможно да постъпва така с всяка жена.
— Тогава, какво толкова особено има в мен?
Сянка седна и облегна гръб в кедъра със зареян в далечината поглед.
— Не знам. Единственото, което разбирам, е, че ти вълнуваш душата ми така, както никоя досега.
Той се обърна към нея и тя забеляза огъня, в който пламтеше лицето му.
— Няма да ти позволя да си отидеш, Виктория!
Потънала в дълбочината на блестящите му сиви очи, Виктория усети как думите му я разнежиха. Като скочи внезапно на крака, той й подаде ръка и я поведе към одеялата, постлани до огъня.
— Ела, нийва. Време е за сън.
Като в унес, тя остави храната си и го последва. Стоеше като покорен роб, докато той оправи постелята й и я сложи да легне.
— Лека нощ, малка моя! — целуна я нежно и се отправи към своето легло от другата страна на огъня.
Виктория почти не забеляза благородния му жест. В мислите й беше обещанието му никога да не я напуска или по-скоро — безумното й желание това да се превърне в реалност.
Глава седемнадесета
Тя искаше да остане при Сянка. И колкото се приближаваха към селото му, толкова по-малко се съмняваше в това. Макар да беше изморена до смърт и да чувствуваше болка от главата до петите, тя не би се оплакала нито за миг, щом можеше да бъде близо до него. Дори страхът й от гората беше изчезнал. Докато вървеше след него и гледаше белезите по гърба му, тя за стотен път се питаше каква ли е причината за тях.
— Нийва, виж! — Сянка спря и й посочи нещо. Като проследи погледа му, тя видя на няколко метра от тях, малко еленче и красива кошута, които пасяха зад дърветата.
— Прекрасни са — прошепна тя, но очевидно не достатъчно тихо.
Кошутата наостри слух и бързо се шмугна в храстите, последвана от малкото си.
Сянка погледна Виктория и се усмихна.
Сърцето й се преобърна. Усмивката му го правеше изключително привлекателен. Като го гледаше, тя отново бе обладана от желание.
— Ако продължаваш да ме гледаш така, няма да видим скоро изненадата, която имам за теб — той сякаш беше отгатнал мислите й.
— Как те гледам? — попита го с невинно изражение.
— Като вълшебница — той докосна с пръст нослето й.
— А изненадата каква е?
— Ако ти кажа, няма да е изненада — Сянка тръгна отново, като хвърли поглед назад. — Хайде, побързай! Нямаме много време.
— Време за какво?
— Ще видиш.
Час по-късно Виктория чу бучене на вода. След като минаха през стена от гъсти шубраци, тя извика от удивление.
— О, Сянка! Великолепно е!
Пред нея имаше покрита с мъх скала, по която се разбиваха водни струи и се пръскаха надолу по камъните в кристален вир.
Светлината на залязващото вече слънце хвърляше отблясъците си по малките вълнички, които се плискаха в брега.