— Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно.
Тя с благоговение гледаше приведения самотен клен. Клоните му бяха прекършени, а един от корените му стърчеше над водата. От другата страна на водопада се виждаше сгушена в скалата дупка, полускрита от издадена каменна плоча, която наподобяваше формата на маса.
— Ето банята ти — посочи й с ръка Сянка.
Виктория беше така развълнувана, че с удоволствие би се потопила в освежителната прохлада, но първо й се искаше да се пошегува малко с него.
— Мм… Мисля, че не бих рискувала. Под водата може да има някакви ужасни същества — това естествено беше смешно, тъй като гладкото пясъчно дъно ясно прозираше.
В очите му заигра закачлив пламък.
— Не се страхувай, нийва. Аз ще се изкъпя с теб — само да те пазя, разбира се.
— Колко мило от твоя страна — отвърна му тя развеселено, но като си представи, че ще бъдат двамата заедно във вира, усети някакво замайване и страх.
Като долови смущението й, той пристъпи напред и опря пръст в брадичката й. Погледна я в очите и нежно й заповяда:
— Съблечи дрехите си.
Тези думи пронизаха душата й.
— Сянка, не мога! — тя преглътна и се опита да му обясни. — Аз и Ястреб никога не сме живели като мъж и жена, но въпреки всичко не мога да му изневеря. Моля те, разбери. Грях е това, което изпитвам към теб. И независимо дали искам или не — тя пое дълбоко дъх, — той все още е мой съпруг.
В погледа на Сянка имаше нежност, а дори и гордост. Той се наведе и целуна устните й.
— Има много неща, които ти също не разбираш, нийва — той прокара пръст по устната й. — Ти ми принадлежиш.
Като едва възпираше сълзите си, тя кимна с глава.
— В сърцето си — да, но дългът ми към Ястреб.
Той хвана раменете й и я разтърси.
— Достатъчно. Ястреб не заслужава твоята вярност. Не и след това, което ти е причинил — болка замъгли очите му и той я стисна още по-здраво. — Казвам ти веднъж завинаги, нийва. Това, което съществува между нас, не е измяна!
После бавно, с прикован в нея поглед, той вдигна ризата до гърдите й. Очите му сякаш търсеха нейното позволение. Виктория знаеше, че не може да устои. Този мъж разпалваше чувствата й, събуждаше мечтите й. Не знаеше само какво би обяснила на Ястреб, когато се срещне с него. Но в момента нищо друго нямаше значение за нея, освен Сянка.
Миг след това те стояха напълно отдадени един на друг. Той взе треперещото й тяло в ръцете си и я потопи в кристалната дълбочина. Водата стигаше до кръста й. Тя усети тръпка, която я накара да обвие с ръце врата му. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-силно ставаше безпокойството й. Беше доста дълбоко и тя едва стигаше дъното. Водопадът пръскаше лъчисти капки по лицето й, а раменете й се скриваха под повърхността.
— Моля те, върни се! — тя се хвана още по-здраво за него.
— Защо? — спря той внезапно.
— Не мога да плувам.
— Но аз ще те науча.
— Не. Не искам. Върни ме на брега — с впити във врата му ръце, тя отчаяно се бореше с ужаса, който се промъкваше в нея.
Сянка я погледна и тръгна обратно към скалата. Като стигна до нея, измъкна Виктория от вира и я остави да седне.
— Защо се страхуваш от водата?
Тя се чувствуваше зле. Едва ли можеше да я разбере. Гората, реките и езерата бяха неговият дом. Той сигурно се бе научил да плува, преди да проходи. Тя се взираше в блестящата повърхност на водата, без да може да даде отговор на въпроса му.
— Заради майка си ли? — попита той нежно.
Тя само кимна с глава.
— Съжалявам, нийва. Колко много си страдала! — очите му бяха изпълнени със съчувствие. — Ако майка ти умееше да плува, нямаше да е мъртва. Няма да позволя това да се случи и с теб — каза той с непоколебим глас и обгърна раменете й. — Нищо не може да те отнеме от мен.
Сянка я взе в силната си прегръдка и отново потънаха във вира. Дали от страх, или от желание, без да разбира това, тя се притисна към него.
Като я придържаше, той я накара да се отпусне върху повърхността на водата.
— Не е толкова трудно, колкото изглежда. Първо трябва да се освободиш от напрежението в тялото си.
Щом докосна дъното с крака, тя въздъхна облекчено.
— Хайде сега. Опитай се да ме следваш, без да опираш краката си в земята — усмихна се той окуражително. — Няма да те оставя сама. Ще те държа, докато се научиш.
„Едва ли някога ще се науча“ — помисли си тя с известно безпокойство, но не изказа гласно мнението си. Вместо това кимна с глава. В този момент осъзна, че животът й е в ръцете на този човек, комуто се бе доверила напълно. Това откритие беше последвано от още един изумителен и несъмнен факт. Тя го обичаше.