— Кога ще стигнем селото?
Ястреб въздъхна и впери поглед пред себе си, като мислено си представи пътя, който щяха да изминат.
— След няколко часа. Селото на Огнено крило е от другата страна на онова възвишение — посочи той билото на планината.
— О! — гласът й беше тих и напрегнат.
Ястреб искаше да я разтърси в ръцете си, да изтръгне тревожните й мисли за това, което я очаква със съпруга й, и да я увери, че няма от какво да се страхува. Макар че така силно му се искаше да го стори, той се опасяваше от реакцията й. Затова се обърна с гръб към нея — не желаеше да разрушава приятните й спомени от вира. Ще й каже, щом стигнат хълма.
— Сянка, откъде са тези белези? — попита тя нежно.
Ястреб усети как мускулите на гърба му се напрягат и направи усилие, за да се отпусне.
— Бях продаден в робство преди няколко години. Белезите са от камшика на надзирателя.
— О, господи! — гласът й така трепереше, като че ли всеки момент щеше да заплаче. Малката й, хладна длан погали ръката му. — Колко ли си страдал! — устните й се докоснаха до резките по гърба му.
Ястреб усети жалостта и състраданието й. Това чувство не можеше да се сгреши. Любовта му към нея пламна още по-силно. За да не види безпокойството й, което би го накарало да я прегърне, той не се обърна и продължи да крачи напред.
— Беше отдавна.
Като се увери, че се движи достатъчно бавно, за да може тя да го следва с малките си и не така уверени крачки, той започна мъчителното изкачване към върха.
Колкото по-нагоре вървяха, толкова по-ясно в съзнанието на Ястреб звучаха думите, които трябваше да каже на съпругата си. Думи, с които да обясни лъжата; думи, с които да изрази любовта си и може би думи, с които ще помоли за нейната прошка.
Той не се съмняваше в невинността на Виктория. Беше надникнал в душата й и разкрил добротата й. Тя му се бе отдала с цялата си чистота и непорочност. За първи път в живота си се доверяваше на жена — именно на тази жена.
Но се страхуваше от гнева й. Той можеше да бъде фатален. Но тя щеше да има право. В него се надигна вълнение. Дали не би могъл да превърне гнева й в страст, за която отдушник да бъде неговото тяло? Кръвта му забушува и той забави крачка. За миг реши да изостави идеята за селото и да отведе Виктория в своя дом.
Но бързо се отърси от това малодушие. Чудеше се каква е причината за напусналата го смелост. Никога не беше се опасявал от нечий гняв. Стъпките му ставаха все по-колебливи. Не е бил толкова влюбен досега. Дори и със Саманта не беше изпитвал подобно чувство. Обладан от ярост, без да знае към кого, той ускори крачка, сякаш да избяга от опасенията си.
Бяха вече почти стигнали върха, когато вдигна глава. Той пропъди обзелото го безпокойство и насочи вниманието си към това, което беше пред очите му. Селото на баща му трябваше да бъде отвъд планината, ако указанията на Джед са верни. Всъщност те винаги са били правилни. Ястреб знаеше, че и предупреждението му е основателно. През последния половин час той долавяше нечие присъствие. Бяха преследвани.
Мъка разкъса душата му. Белият човек беше унищожил посевите и животните на хората му, а тях беше прогонил в планините отвъд Мисисипи. Ястреб не преставаше да мисли за баща си. Как ли е приел всичко това и дали все още беше жив? Джед не беше споменал нищо за Огнено крило, а и Ястреб не го попита, страхувайки се от най-лошото.
Знаеше, че ще намери отговор на въпросите си, когато стигне на върха на това възвишение, и затова закрачи още по-бързо.
Докато си проправяха път между боровете, Ястреб изпита някаква тежест в гърдите си. В него се надигна едно забравено чувство — предчувствие за загуба, подобно на това, което бе изпитал в деня, когато майка му го напусна.
Като хвърли поглед към съпругата си, която едва успяваше да го настигне, той осъзна, че не би допуснал гневът й да ги раздели. Ще се опита да я убеди и ако е необходимо ще я задържи като своя пленница, докато му повярва.
Когато престана да чувствува стръмния наклон под краката си, Ястреб спря. Макар още да не бяха излезли от сенките на боровата гора, той успя да забележи долу, в подножието на планината, изпъкналите върхове на вигвамите и издигащия се над тях пушек. Това беше селото на баща му. Топлина сгря душата му. Отново беше вкъщи.
Желанието му да види Огнено крило бе толкова силно, колкото и страстта му към Виктория. Внимателно се вгледа в прекрасното лице на съпругата си, докато тя в почуда гледаше покритите с дървесна кора къщи, осеяли склона и южната част на долината Шенандоа.