Като видя тревожния израз на лицето й, той се усмихна. Разбираше, че тя се страхува от срещата си с Ястреб и от това, че Сянка ще бъде принуден да я остави в ръцете на друг мъж. Това го накара да се почувствува щастлив, но радостта му бързо изчезна, щом осъзна, че е дошъл моментът да разкрие истината.
— Това ли е твоето село? — докосна ръката му Виктория.
— Да — като се обърна с лице към нея, решителността му изчезна. Беше така пленителна в ризата на Джед. Тъмната й червеникава коса обгръщаше дребното й личице. Но под гъстите кадифени мигли прозираше безпокойството и тревогата в светлите й очи. Той добре разбираше, че причината за това бе загрижеността за собствената й съдба.
Ястреб я прегърна с желанието да задържи дълго този момент и целуна още един път преданите й устни, преди да разкрие душата си. Целува я дълго и пламенно, наслаждавайки се на трепета й в ръцете си. Тя също го желаеше.
— Нийва, трябва да ти кажа нещо, преди да стигнем селото — отдръпна се той с въздишка. — Става въпрос за съпруга ти.
Изведнъж ужасен тътен разцепи въздуха.
— Какво беше това? — обърна се Виктория рязко.
— Тихо — направи й той знак с ръка. Дано мечката е далеко от тях. За по-сигурно той извади ножа от ботуша си.
Мечката изрева отново, този път сякаш по-близо.
— О, господи! — изрече задъхано Виктория. Ястреб изруга. Те бяха срещу вятъра и ако мечката беше след тях, всеки момент щеше да подуши миризмата им.
Като се огледа наоколо, Ястреб съзря едно закътано място зад камара от камъни. Трябваше да осигури безопасността на Виктория. Той грабна ръката й и извика.
— Ела!
Почти влачейки я, той я заведе до тесния процеп и я тикна вътре. Като разбра, че цепнатината е твърде тясна за едрото му тяло, той й заповяда.
— Не излизай, докато не те повикам! — за миг се поколеба. — Разбираш ли? Независимо от това, което става или което чуваш, не се показвай!
Тя го погледна изплашено и брадичката й потрепери.
— Къде отиваш? — хвана ръката му и здраво я стисна. — Не можеш да останеш там.
— Нийва — усмихна й се той окуражително, — почти целия си живот съм прекарал сред тези гори. Нищо лошо няма да ми се случи. Не се страхувай за мен.
Виктория не беше убедена в това.
— Моля те, не отивай там!
От загрижеността й сърцето му се изпълни с радост. Тъй като не можеше да устои на порива, наведе се напред и я целуна.
— Стой тук — разпореди още веднъж и се отдалечи. Като заобиколи скалата, където я беше скрил, той изведнъж застана лице в лице с мечката. От свирепия й рев го побиха студени тръпки. Тя беше само на няколко метра от него — висока около метър и половина, а огромното й туловище бе покрито с лъскава кафява козина.
От всички мечки в гората беше попаднал на най-ужасната — гризли.
Ястреб се обърна с гръб към нанадолнището на склона и започна бавно да се оттегля назад, опитвайки се да я отклони от скривалището на Виктория.
Той не се заблуждаваше. Шансовете му да остане жив бяха минимални, по-скоро — никакви.
Мечката изрева отново и наведе глава, готова да го нападне.
Ястреб отстъпи още една крачка, като не откъсваше очи от звяра. Изведнъж гърбът му се блъсна в някакъв огромен камък. Очевидно той беше притиснат.
Мечката се хвърли напред и се стовари върху Ястреб като отсечено дърво. Остри нокти се впиха в рамото му и го събориха на земята. Той се изправи бързо.
Мечката отново се устреми към него, но той отскочи настрани и заби ножа си в корема й. Зловещ рев разтърси планината.
В този момент Ястреб чу и някакъв друг звук. Писък. Той скочи на крака и видя Виктория, втурнала се към мечката с кол в ръка. Не! По дяволите! Ще загине!
Преди Ястреб да успее да направи крачка, тя удари с оръжието си мечката по главата.
Тя изръмжа разярено и се нахвърли върху Виктория.
По-голям страх Ястреб не беше изпитвал. Той скочи като обезумял, метна се на гърба на животното и преряза с ножа гърлото й.
В този момент се чу изстрел и тежкото туловище се сгърчи в конвулсии. После изсвири още един куршум и остра болка разряза слепоочието на Ястреб. Той имаше чувството, че потъва. Строполи се върху мечката, претърколи се и се просна на земята.
Някъде в далечината дочу тихо ридание. Разтърси глава и се опита да събере мислите си. Виктория! Изви поглед и видя съпругата си.
Трупът на животното лежеше пред нея. От гърлото и раната в гърдите му бликаше кръв. Кой беше стрелял по мечката?
Виктория бе коленичила до нея и истерично плачеше, вперила безжизнен поглед в земята.
В главата му безредно нахлуваха мисли за това, което бе сторила за него. Тъй като не можеше да движи краката си, той стигна до Виктория, влачейки се, без дори да усети кръвта, която се стичаше по лицето му.