Като се приближи до нея, той докосна ръката й.
— Нийва?
Тя не му отвърна, дори не го погледна.
— Виктория! — раздруса той рамото й. — Виктория, за бога отговори ми!
Плачът й премина в задъхано хълцане. Силното й страдание прониза сърцето му. Цялото тяло го болеше и той с мъка се изправи, взе я в ръцете си, като едва сдържаше напиращите в очите си сълзи. Люлееше я в прегръдката си като дете и се страхуваше, че мислите й бяха твърде далече от него. За първи път, откакто беше изоставен от майка си, Ястреб изпита непреодолимо желание да заплаче. Опря чело в рамото й и зарови лице в нежната й плът.
— Не ме оставяй, малка моя. Имам нужда от теб.
— Не съм я убила аз, Сянка.
Думите й звучаха тихо, но, слава богу, смислено.
— Опитах се — продължи тя. — Мислех, че тя ще те убие. Не ме интересуваше какво ще се случи с мен. Исках също да умра — сълзите й капеха по рамото му. — Но не съм я убила аз! — стисна силно ръката му. — О, господи! Толкова много кръв…
Очите на Ястреб пареха. Той я прегърна още по-силно.
— Знам, нийва, знам — залюля я отново в ръцете си, опитвайки се да задържи шеметния водовъртеж на мислите си.
Пред погледа му трепкаха ту светлинки, ту тъмни сенки. „Господи, не искам да я напусна сега! Не сега!“ Главата му се завъртя и той сякаш изгуби съзнание. За миг беше заслепен от болка, която постепенно затихна…
Виктория избухна отново в плач. Очите й се премрежваха от сълзи, докато гледаше отпуснатото му на земята тяло и струящата от слепоочието му кръв. Неее! О, господи, не! Той е ранен.
Но кой? И как? Тя взе главата му в скута си и се огледа наоколо. Нуждаеше се от помощ. Ако само можеше да го отнесе до селото. Неговите хора сигурно знаеха как да му помогнат. Тя хвана раменете му и се опита да го повдигне, но нямаше достатъчно сила. Божичко, какво да направи?
Притисна с длан слепоочието му и потърси с поглед нещо, с което би могла да спре кръвта. Ако успее да стори това, ще изтича до селото да потърси помощ. В този момент изведнъж се сети за грижите, които бе положила за Адам в странноприемницата. Трябваше да намери нещо — може би парче плат, с което да стегне раната. Посегна към подгъва на ризата си.
— Рия! О, скъпа! Мислех, че той ще те убие.
Виктория вдигна глава. Към нея се приближаваше братовчед й.
— Колиър? Брейгън? — промълви тя.
— О, слава богу! Бързо, помогнете ми! Той е ранен!
— Не е ли мъртъв? — избърбори Колиър. Виктория дишаше тежко.
— Щеше да бъде — благодарение на теб, Паркс — изрече ядно Брейгън, като приклекна до Сянка и превърза с носната си кърпа кървящата рана.
— Аз само се опитах да убия мечката — отвърна Колиър в своя защита. — Как бих могъл да предположа, че животното ще се извие точно когато стрелям?
— Бях го улучил вече! — продължи злобно Брейгън. — А ти стреля в момента, когато мечката се свличаше на земята.
Шокирана и разгневена както никога досега, Виктория се изправи на крака, приближи се до Колиър и му зашлеви плесница.
— Ти си стрелял по него? Проклет да си!
Колиър отстъпи назад и посегна към устата си.
— За бога, Рия! — той я гледаше смутен. — Защо ме удари? Аз не съм искал да улуча този негодник. Целех се в мечката.
Като разбра, че братовчед й само се е опитвал да ги спаси, тя се разкая.
— О, Колиър, съжалявам! — каза тя, като докосна бузата му. Погледна към Сянка и Брейгън, който се грижеше за него. — Той означава много за мен.
— Какво?
— По дяволите, Паркс, подай ми ръка! — чу се глас на трети човек.
Колиър се обърна с намръщено изражение.
Едър мъж с гъста брада и превръзка на окото се изкачваше по склона и водеше след себе си четири коня. Сред тях Виктория разпозна жребеца на Сянка.
— Оправяй се сам, О’Райън. Няма да влача дебелия ти задник!
В този момент погледът на Колиър беше привлечен от нещо, което смрази кръвта му.
Брейгън Александър тихо изруга.
Виктория се обърна и остана с отворена от изненада уста. Пред тях стояха неколцина тъмнокожи мъже. Някои бяха облечени с кожени панталони като тези на Сянка, а другите бяха прикрили само срамните части на тялото си с парчета кожа. В ръцете си държаха най-различно оръжие — от мускети до лъкове и стрели. Изглеждаха изключително страшни.
Ако беше срещнала тези диваци в друг момент, Виктория би припаднала, но сега безпокойството й за Сянка надминаваше страховете й.
— Моля ви, помогнете ни! — тя се наведе и погали кървящото чело на Сянка. — Той е ранен.
Единият от индианците се приближи и Виктория остана поразена. На главата си той имаше украшение от бели пера, подобно на това, което Алейна беше носила. Очевидно беше вождът. Като се вгледа в лицето му, Виктория откри невероятна прилика със Сянка.