Никой не помръдна, докато той обхождаше с кадифените си очи, сбръчкани леко в края, лицата на Брейгън, О’Райън и Колиър. Щом стигна до братовчед й, присви поглед и се обърна към нея.
Вождът дълго време я гледа вторачено, след което спря вниманието си на проснатото на земята тяло на Сянка. Болка трепна в очите му, преди отново да погледне Колиър. Добре очертаните устни на индианеца се изкривиха в сурова гримаса.
— Ако синът ми… — нещо заседна в гърлото му. — Ако Сянка на ястреб умре, ти ще го последваш.
Колиър дишаше тежко.
Виктория гледаше ту стареца, ту мъжа, който лежеше на земята. Сянка? Син на вожда? Сърцето й силно заби. Сянка на ЯСТРЕБ…
Глава деветнадесета
Ястреб! Виктория вървеше край носилката с вперен в ранения мъж поглед. Те се движеха към селото. В душата й се бореха справедлив гняв и дълбока загриженост. Сянка всъщност беше Ястреб. Нейният съпруг! Но той беше ранен и можеше да умре. Тя обгърна с ръце раменете си. Трепереше цялата от мисълта, че може да го загуби. А в същото време оправдаваше и гнева си. Той я беше лъгал. Очевидно това бе искал да й обясни там, в планината, или може би да й разреши развода, заради който бе тръгнала да го търси.
Чувствуваше се объркана. Беше я използвал да задоволи страстта си, като отлично знаеше, че е в правата си на неин съпруг. Всичко е било игра, в която по-бързо да мине времето, докато стигнат племето шони. А и, разбира се, придвижването така беше много по-лесно и бързо, отколкото влаченето след коня му.
При спомена за мъките, които й бе причинил, яростта й взе връх. Проклето псе! Нещастен подлец! Но щом отново погледна към безжизненото му тяло, притворените очи и превръзките на главата и рамото му, гневът й се стопи. Искаше първо да се оправи. Тогава би могла да го убие.
— Огнено крило идва! — извика някой на английски.
Виктория вдигна поглед и видя, че бяха влезли в селото. За миг тя забрави противоречивите си чувства към Сянка — Ястреб и спря вниманието си на гледката и миризмите, които се носеха наоколо.
Разлаяха се кучета и се чуха пискливи детски гласчета. Във въздуха се носеше тежкият мирис на пушек и печено месо. Около голямо сечище бяха наредени в кръг, покрити с дървесна кора, колиби, на чиито входове бяха спуснати тежки бизонски кожи. В средата беше разположена една малко по-голяма от другите колиба. Пред нея имаше огън, над който висеше месо. По стените бяха оставени тесни вертикални отвори, които служеха за прозорци.
Като погледна настървените лица, заобикалящи я от всички страни, тя изпита страх.
— Сянка на ястреб! — ахна една от жените.
Сред хората се разнесе шепот, който заглъхна в зловеща тишина.
Вождът се обърна към група червенокожи воини и им каза нещо на техния език, при което те отправиха свирепи погледи към Колиър. После той изрече още нещо с твърде застрашителен тон.
Виктория сви неодобрително вежди и се наведе към Брейгън, който беше застанал до нея.
— Какво означава „кут та хо та“?
— Осъден — отвърна той с тих глас.
— Какво искаш да кажеш? — изтръпна тя от страх. — Какво ще правят с него?
Един червенокож се приближи и Брейгън се изправи, без да отговори.
Виктория почувствува изтощение от всичкия страх, смут и тревога, които бе преживяла през последния час. Тя видя как внесоха Ястреб в отделен вигвам и последва вцепенено другите в голямата постройка.
— Това е мястото, където заседава съветът им — каза Брейгън, като минаваше през дървената рамка на входа. — Тук се събират племенните вождове.
Тя едва чуваше думите му. Мислите й бяха объркани. Изпитваше както загриженост за Ястреб, така и страх за Колиър и другите. Смяташе, че на нея не биха й сторили зло, или поне се молеше за това.
След няколко минути очите й свикнаха с тъмнината в помещението. То беше голямо и хладно. През тесните дълги прозорци проникваха светли струи. В двата му края имаше дървени стволове, които подпираха фронтонния покрив, издигнат от кръстосани върлини. Точно над подредените в кръг на земята камъни имаше отвор, от който очевидно излизаше пушекът.
Брейгън отиде до едната от подпорите, седна и се облегна на нея.
— Разполагай се, Рия. Сигурно ще останем известно време тук.
О’Райън се промъкна до прозорчето и надникна с единственото си око, което неспокойно бляскаше.
— Проклетите диваци сигурно ще ни изядат за вечеря.
— Те не са канибали — каза Брейгън.