За миг Виктория се почуди откъде той знае толкова много за шони, но скоро отхвърли тази мисъл като маловажна. Тя разтърка замръзналите си ръце и застана в светлината на един слънчев лъч.
— По дяволите! Погледнете! — възкликна О’Райън. — Те събличат Паркс.
Виктория се втурна към прозорчето. Тя ужасено гледаше как Колиър се гърчеше неистово и крещеше ругатни, докато двама червенокожи държаха ръцете му и разкъсваха дрехите му.
— Господи!
Брейгън се приближи до нея и тихо изруга.
— Точно от това се страхувах, когато разбрах, че вождът е видял изстрела на Колиър — хленчеше О’Райън.
— Какво ще правят с него? — попита задъхано Виктория.
— Ще го накарат да мине между две редици хора, които ще го удрят за наказание с пръчки — отвърна Брейгън.
Докато изрече това, тълпа от жени и деца образува две редици. В ръцете си държаха пръчки, тояги или колове с височина около 6 фута.
— Но те ще го убият! — страх и ужас обзе Виктория.
— Не и ако бяга достатъчно бързо — каза със сериозен вид Брейгън.
Напълно замаяна, Виктория видя как един от червенокожите вдигна ръка и посочи къщата на старейшините.
— Мси ках ми куи — изръмжа той, след което добави няколко още по-неразбираеми думи.
— Какво казва той?
— Нареди на Колиър да мине през редицата и да стигне до къщата на старейшините — отговори й Брейгън. — Ако падне, трябва отново да стане.
Голото тяло на Колиър трепереше.
Някой го блъсна отзад и той политна към заплашителната тълпа. Усети удар по главата си и лицето му се изкриви. Втурна се стремглаво с големи крачки напред, за да избегне свирепите атаки. Почти беше стигнал края на редицата, когато пред него се изправи жена с вдигнат кол.
Виктория изкрещя, когато тя стовари тежката тояга по челото му и го повали на земята. Бликна кръв и той хвана главата си, хленчейки като дете, докато другите затвориха кръга около него и го заудряха по голия гръб и раменете.
— Спрете ги! О, господи! Нека някой ги спре! — викаше истерично Виктория.
Брейгън я отстрани от прозореца и скри лицето й в раменете си.
— Не гледай!
Тя стисна в юмрука си ризата му и горчиво заплака. Мразеше тези диваци! А най-много от всички — Ястреб!
Сякаш цяла вечност мина, преди да спрат крясъците и смеховете им. Изтощена от страх и ужас, тя вдигна поглед към Брейгън и срещна изпълнените му със състрадание очи.
— Свърши се — усмихна й се той ободрително.
Тя изви глава към прозореца и едва не падна от облекчение, като видя братовчед си все още на крака, придържан от двама червенокожи. При вида на кръвта и обезобразеното му тяло нещо в нея се преобърна. Поне беше жив!
След малко към Колиър се приближи трети воин, който носеше съд с мастиленочерна течност. С нея той започна да шари голото му тяло.
— Какво правят? — тя се надяваше това да е някакво лекарство.
— Бележат го като осъден — поясни Брейгън.
О’Райън се размърда и се вкопчи в прозореца, до който беше застанал. Погледът му искреше от страх.
— Какво ли ще измислят за мен тези диваци?
— Нищо. Паркс е този, който стреля по Ремингтън, така че само той им е нужен.
Брадатият мъж въздъхна облекчено. После изведнъж се изправи.
— А сега какво го очаква?
Погледът на Виктория отново се устреми към прозореца. Колиър беше разпънат между два кола. Нещо черно и лепкаво, смесено със струйки кръв, се стичаше в краката му. Главата му беше увиснала на една страна може би от изнемогване, или защото беше в безсъзнание. В очите й бликнаха сълзи. Беше й жал за него.
— Мъченията му свършиха. Засега — каза Брейгън. — До утре няма да предприемат нищо.
— А после? — обърна се яростно Виктория към високия мъж.
— Не знам. Предполагам, че всичко зависи от това, дали ще оживее Ястреб — сви Брейгън рамене. — Ако умре, Паркс ще бъде подложен отново на същото изпитание, след това ще правят с него каквото си искат и накрая ще го убият.
Всичко се завъртя пред очите на Виктория и тя се хвана за ръката на Брейгън. Това не трябваше да се случва.
В този момент вън се надигна някакво вълнение и тя отново пристъпи до прозореца. Въздишка на изненада отекна в стаята.
— Алейна!
Свекърва й, заедно с Пади и още един изключително привлекателен мъж на чер кон, яздеше право към индианския лагер. Те явно бяха оставили някъде файтона, може би в Халсион.
Погледът й се спря върху тъмнокосия непознат. Дали това беше Джейсън Кинкейд? Тя одобрително разгледа силното му тяло, облечено в плътно прилепнали сиво-бежови бричове. Под бялата ленена риза изпъкваха едрите му рамене.
Тя беше така погълната от това, което вижда, че едва осъзна тишината, обгърнала селото за втори път през този ден. Всички стояха смразени, с очи, насочени към красивата лейди Ремингтън.