— Къде отиват? — попита Виктория, преди да е помислила.
— Да споделят леглото й — отвърна Брейгън, подбирайки думите си.
Виктория усети как лицето й пламна, особено когато Пади се подсмихна. Негодник!
След като О’Райън и жената се скриха в жилището й, момичето, което беше ги извело от къщата на старейшините, направи знак на Пади и Брейгън да се приближат до вигвама, близо до дома на Огнено крило.
Пади тръгна, но Брейгън не го последва.
— Първо искам да говоря с Кинкейд — каза той на Виктория, преди да повтори молбата си на езика на шони.
Момичето сви рамене и поведе Виктория към друг вигвам.
Показа се хубава млада жена с коприненочерна коса. Тя отпрати придружителката на Виктория и кимна с глава.
— Ще бъдеш гостенка във вигвама на Летен вятър — каза тя и се потупа по гърдите — и майка й Гукащ гълъб — тя отметна покривалото на вратата и посочи слаба старица, която седеше превита над полуизплетената кошница. — Майка не чува.
Старицата като че ли усети присъствието им и вдигна стреснато глава. Започна да прави някакви знаци с ръце.
Летен вятър поклати глава и й отвърна на същия език.
— Гукащ гълъб се страхува, че ти враг. А аз казвам не.
Очевидно поуспокоена, жената направи още един знак, после наведе глава и продължи заниманието си.
Летен вятър влезе по-навътре и с грациозно движение се разположи върху една рогозка.
— Какво име?
— Виктория.
— В-и-к-т-о-р-и-я. Хубаво! — повтори тя бавно и протегна ръка към една грубо одялана дървена паница, пълна с нещо като кифли. — Искаш храна?
Само при мисълта, че трябва да изяде това, нещо в корема на Виктория забушува.
— Не, благодаря — след минута тишина тя започна да се чувствува неловко. Огледа помещението и попита: — Откъде вашите хора са научили английски?
— Пясъчен цвят дълго учи шони.
— Пясъчен цвят?
— Ал ей на — момичето се опита да произнесе името й. — Майка на Сянка на ястреб.
— А откъде идва името й?
— Цвят на косата като пясък. Малък Сянка на ястреб носил много цветя на майка и тя слагала тука — посочи тя косата си.
Щом си представи съпруга си като малко момче, което носи цвят за майка си, Виктория се развълнува. Тогава той я е обожавал. Каква ли е причината за жестокостта му към нея сега.
— Вожд казва, че ти нийва — жена на Ястреб.
Виктория пое дълбоко дъх. Нийва означава съпруга?! Ах този подъл, долен мошеник! През цялото време я бе наричал своя съпруга. Тя стисна зъби. Ще си плати за това!
— Да, аз съм негова жена.
Хубавата уста на Летен вятър се изкриви в усмивка.
— Момичета от село не доволни. Ястреб търсил удоволствие в много вигвами — усмивката й стана по-широка. — Зимен цвят била с него. Ястреб много смел.
Виктория не можеше да отрече, че изпитва ревност. Само мисълта, че е бил в ръцете на страстната индианка Зимен цвят, да не говорим за другите, разпали желанието у Виктория да го убие. Изведнъж тя изпита някаква потиснатост от това затворено място и погледна към входа.
— Може ли да изляза?
— Ти не затворник.
— Тогава, ако нямате нищо против, бих желала да се поразходя.
Летен вятър кимна глава в съгласие. Лицето й беше загрижено. Тя разбра, че е казала нещо, което не би трябвало.
Виктория тъкмо щеше да излезе, когато отвън се чуха стъпки. Летен вятър стана и дръпна висящата кожа.
— Извинете, госпожице. Тук ли е моето момиче Рия?
Виктория се втурна към вратата със силното желание да поговори с Пади и да разбере нещо за Ястреб. Но видът му я изуми. Тя не очакваше да види стария си приятел така напрегнат и съсипан. Гърлото му беше пресъхнало и той тихо изрече:
— Трябва да говоря с теб, момичето ми. Скулите й се изопнаха от страх.
— Ястреб? Нещо му се е случило?
— Моля? Не, не, детето ми. Момчето е добре.
Напрежението й изчезна и тя му направи знак да влезе.
— Не може ли малко да се разходим — предложи колебливо той. — Това, което искам да ти кажа, не е за ушите на другите.
— Разбира се — макар и малко объркана, тя излезе от вигвама и тръгна с Пади към горичката. — Какво има?
Той изпита неудобство и бръкна дълбоко в джобовете си със забит в земята поглед. Беше неспокоен и с усилие се усмихна.
— Рия, не знам как да започна. По-добре е да ти го кажа направо — той пое дъх дълбоко. — Ричард Таунсенд не ти е баща.
Ако в този момент й бе ударил плесница, едва ли би била по-смаяна.
— Какво?
— Чу какво ти казах, момичето ми.
— Но ако той не ми е баща, кой е тогава? — в мислите си тя прехвърли всички лица на мъже, с които бе виждала майка си. И за никой не се сети, освен, разбира се, за Пади. Сърцето й лудо заби. Пади? Тя го погледна и разбра. Виждаше го в очите му. — Ти?