— Не ме гледай така, дете мое. Отдавна исках да ти го кажа. Но майка ти не искаше да те тревожим — той притвори очи. — Когато те отвлякоха, молех се само да останеш жива. Ако нещо се беше случило с теб, никога не бих си простил, че не си узнала истината.
Тя продължаваше да го гледа все така изумена. За първи път откри неща, които не беше забелязвала никога преди. Тъмнокестенявата му коса, макар и прошарена по слепоочията, приличаше много на нейната, както и светлосините му очи. В душата й се бореха противоречиви чувства. Хората, които обичаше, я бяха измамили. Но въпреки всичко тя не искаше да съди Пади, преди да си изясни истината.
— Защо ти си ми баща, а не Ричард Таунсенд? — попита тя възможно най-спокойно.
— Това е дълга история, Рия — покашля се той.
— Имам време да те изслушам.
Пади се обърна с гръб към нея и впери поглед в необятната пустош. Когато започна да говори, гласът му затрепери.
— Влюбих се в майка ти, когато бяхме още деца — каза той с тих, дрезгав глас. — Бях лакей тогава и работех в конюшните на баща й. Пораснах и продължавах да я обичам, макар да знаех, че е безнадеждно. Тя не би могла да се ожени за човек с моето положение.
Той потри врата си и продължи.
— Бракът й с графа разби сърцето ми. Но тя ме взе със себе си в Денуик като личен кочияш. Това не се хареса на Ричард, но нямаше причина да й откаже. А аз бях щастлив дори само от това, че виждам своята любима. Пади се обърна и погледна Виктория. В очите му имаше суров блясък.
— Но тя не беше щастлива с Ричард. Виждах отношението му, тежките му юмруци, чувах жестоките му думи… — затвори очи и въздъхна. — Бях свидетел на страданието й, което се усилваше с всяка измината година. Ненавиждах мъжа й. Знаех, че и тя го мрази, но не можеше да избяга от него. А и толкова силно желаеше дете! Но след почти десет години разбра, че графът не може да й го даде, и реши да го напусне — той преглътна и премигна от влагата в очите си.
— Тогава тя предприе това пътуване до Америка, за да посети сестра си и повече да не се върне. Заедно със старата Луиз, нейната вярна прислужница, ние тръгнахме с един кораб. Графът беше извикан от краля и щеше да пристигне по-късно — Пади извади ръка от джоба и избърса очите си. — Прислужницата не понасяше пътуването по вода и през цялото време трябваше да лежи в леглото си. Аз и майка ти бяхме сами — лицето му беше изкривено от болка. — Преди да стигнем Америка, майка ти вече знаеше, че носи моето дете.
Пади погледна Виктория стопли и тъжни очи.
— Но когато графът се присъедини по-късно към нас, тя не му каза истината. Това би било равносилно на моята смърт. Тя излъга и го убеди, че детето е негово.
— А тя обичаше ли те? — попита Виктория, като думите едва излизаха от устата й.
Красивото лице на Пади помръкна.
— Да — отвърна той. — Каза ми го на кораба. Каза, че винаги ме е обичала.
Виктория така силно почувствува страданието на Пади, сякаш тя самата страдаше. Знаеше какво е да обичаш някого… безнадеждно. С несигурни стъпки се приближи до баща си. Баща?! Тази дума отекна дълбоко в сърцето й. Тя докосна нежно бузата му и си спомни грижите, които той беше полагал за нея.
— За мен ти винаги си бил повече баща, отколкото Ричард Таунсенд — тя го целуна. Нищо не се е променило.
Пади хвана ръката й и здраво я стисна. От очите му бликаха сълзи. Раменете му се тресяха.
— Господи! Колко те обичам, детето ми!
От гърлото на Виктория се изтръгна ридание и тя зарови лице в силните му рамене.
Когато се върнаха в селото, Пади я прегърна и се отправи към своя вигвам. Като гледаше гордата осанка на тялото му и лекото му накуцване, Виктория усети топлина. Говориха така, както никога досега. Тя му разказа за Ястреб и за любовта си към него, преди да узнае лъжата му. Призна му, че винаги бе чувствала Пади по-близък в сравнение с Ричард, без да подозира, че й е баща. Сега тя знаеше, че Пади я обича така истински, както и тя него, и никога не би я изоставил. Разбираше и това, че непреднамерено бе крил истината от нея и че винаги е бил с нея и с жената, която е обичал.
Виктория погледна към вигвама на Летен вятър и си спомни ревността, която бе изпитала при невинните думи на момичето за другите жени, с които Ястреб е бил. Как ли е страдал Пади през всички тези години? И въпреки това е останал в Денуик заради нея.
Като не искаше отново да мисли за мъката, която е преживял баща й, а също и за мъжествеността на съпруга си, тя се огледа наоколо, за да срещне някое познато лице. Не й се искаше да разговаря и с Летен вятър. Не и сега. Естествено не искаше да вижда и Ястреб, не и докато не е достатъчно силен да устои на гнева й.