Брейгън хвърли заплашителен поглед към Ястреб, но не каза нищо.
Джейсън настръхна.
— По дяволите, Макданиълс! Не знаеш ли какво е преживял Ястреб? Ако аз бях предаден от жена и изпратен в робство в солните мини на Алжир, бих я убил в момента, в който я видя.
При тези думи Ястреб прикри усмивката си. Той добре си спомняше как Джейсън поне два пъти бе на косъм от смъртта заради една жена, която накрая стана негова съпруга. За първи път, като си представи прекрасната Саманта, Ястреб не изпита болка. За нея той винаги щеше да има място в сърцето си, но тя бе жена на Джейсън, а и не беше като Виктория.
— Какво говориш? — изрече с писклив глас Макданиълс. — Рия не би могла да стори това.
— Разбрах това преди известно време — Ястреб го погледна и откри в изражението му нещо ново и различно. Някакво спокойствие и увереност.
— Тогава кой…
— Не знам — прекъсна го Ястреб. — Но ще открия!
— Мога ли да напусна селото? — надигна се Брейгън.
— Да.
— Бързаш ли? — свъси вежди Джейсън.
— Не, но трябва да довърша някои работи. Така че, ако нямате нищо против, бих желал да тръгна, преди да се е стъмнило.
— Аз също тръгвам — добави Макданиълс, — но да потърся нещо за ядене.
Ястреб кимна с глава и протегна ръка към Джейсън.
— Пази се. Благодаря ти, че спаси живота ми. Ти си приятел на шони и винаги си добре дошъл.
— Не ми вярвай толкова, Ястреб — погледна го сериозно Брейгън. — Направих го заради Виктория.
— Знам — отвърна Ястреб, като гледаше как двамата мъже се отдалечават. Александър беше странен човек. Познаваше толкова добре хората от племето и езика им. — Знаеш ли нещо за него? — обърна се Ястреб към Джейсън.
— Виждал съм го няколко пъти в Ричмонд и Йорктаун. Но всъщност не сме познати. Чувал съм, че бил женен за индианка от шони. Но скоро научих, че е починала — Джейсън стана и се протегна. — Като споменах за смърт, знаеш ли, че и теб мислех за умрял. Но след като открих писмата от майка ти, разбрах, че си жив. В противен случай тя не би ти писала. Запазих ги всичките, за да ти ги дам, когато те видя отново.
— Не ги искам.
— Има нещо, което не знаеш. Тя ми каза…
— Не говори за майка ми!
— Господи! Колко си твърдоглав — Джейсън замълча и въздъхна дълбоко. — Както кажеш, Ястреб — после се обърна към вратата. — Мога ли с нещо да ти бъда полезен?
Ястреб впери поглед в приятеля си. Знаеше, че Джейсън е ядосан, но това нямаше значение. Дори и с кръвния си брат не искаше да говори за майка си.
Като се успокои след малко, той се замисли върху отзивчивостта на Джейсън. Хрумна му идея, която го накара да се усмихне.
— Да, приятелю. Можеш да направиш нещо за мен. Първо, ти притежаваш нещо, което бих искал да купя…
Глава двадесета
Нощта погълна в тишината си селото, а Алейна и Огнено крило все още не бяха се върнали. Виктория започна да се съмнява дали изобщо ще ги види повече.
Чувствуваше се неудобно на твърдата земя, покрита само с някаква кожа. Подръпна завивката си и се обърна на една страна, с лице към двете спящи в другия край жени. Опитваше се да не мисли за топлината и сигурността, които й предлагаха прегръдките на Ястреб, тъй като това усещане очевидно беше лъжливо. Както и всичко друго, свързано с Ястреб.
Като чу дълбокото и равномерно дишане на жените, тя се сети за Колиър. Побиха я тръпки. Беше време.
Тихо отметна одеялото и се изправи. Съжаляваше, че не бе приела предложената й от Гукащ гълъб кожена дреха. И тя самата не знаеше защо не искаше да се раздели с окъсаната копринена риза.
Като не искаше повече да разсъждава върху това, тя пропълзя тихо до ъгъла на помещението, където Гукащ гълъб си държеше кошниците и царевичната шума. До тях имаше няколко ножа.
Взе един и предпазливо тръгна към вратата. Сърцето й щеше да изхвръкне, пот се стичаше по горната й устна. Ако я заловят, Огнено крило сигурно ще стори с нея това, което и с Колиър. А и Ястреб вероятно ще го подкрепи.
С трепереща ръка тя дръпна покривалото на входа и надникна навън. Тъй като, както казваше Летен вятър, шони не бяха заплашвани от врагове в тази област, те бяха оставили като охрана само няколко воини на върха на хълма. Виктория въздъхна облекчено, щом видя в средата на лагера само жаравата на догарящия огън.
Като се измъкна от вигвама, тя се огледа още веднъж и тръгна дебнешком към Колиър.