Когато застана пред него, изпита състрадание. Гледката беше покъртителна. Ръцете му бяха разперени встрани и завързани за два кола, гърдите му — окървавени, а голото му, покрито с боя тяло беше в отоци и подутини.
Тя се приближи напред и сложи ръка на устата му.
— Колиър, събуди се.
Той размърда глава и отвори очи. В погледа му имаше див блясък, но щом видя кой стои пред него, се успокои.
— Слава богу! — изрече той, щом тя дръпна ръката си.
Виктория сложи пръст на устните си и му направи знак да мълчи. После вдигна ножа към въжето, с което беше завързана дясната му китка. Докато успее да го пререже, сякаш мина цяла вечност.
Колиър раздвижи ръката си, след което грабна бързо ножа и започна да реже каишите около лявата китка и краката си. За миг той се отпусна. Ръцете му бяха на коленете, а главата му — клюмнала.
После, като пое дълбоко дъх, се изправи и хвана ръката й.
— Хайде! Да се махаме оттук!
Виктория се вцепени. Тя не смяташе да тръгва с него. Погледна към вигвама на съпруга си. Да изостави Ястреб? Само мисълта, че няма да го види повече, я накара да почувствува празнота. Тя наистина беше разгневена от постъпката му, но не можеше да го напусне.
— Не! Тръгвай без мен.
— Какво говориш, Рия? — стисна я здраво братовчед й. — Не е възможно да желаеш да останеш при този дивак.
— Той не е дивак — но защо Колиър реагираше така? Тя се опита да освободи ръката си. — Може да съм много разгневена от това, че ме е измамил, но няма да го напусна.
Погледът на Колиър беше безумен. Преди Виктория да успее да направи нещо, той стисна с ръка устата й, дръпна я към себе си и опря ножа в гърдите й.
— По дяволите! Дори и да не искаш, ти си моя! — извика той с дрезгав шепот. — И винаги си била моя. В никакъв случай не бих позволил кожодер като този да те отнеме от мен.
Виктория замръзна от страх. Колиър говореше като луд.
Той заби ножа по-дълбоко и я прониза. Тя стърчи от болка лице, след което усети топлата струя кръв по гърдите си. Страх и ужас я накараха да се отбранява истерично.
— Не се противи, Рия, или ще трябва да те убия — просъска той свирепо.
Без да обръща внимание на заплахата му, тя блъсна ръката му, с която държеше ножа, и започна безразсъдно да се дърпа.
Като ругаеше злостно, той запуши не само устата, но и ноздрите й.
Тя забиваше нокти в ръцете му и се мъчеше да се освободи. В гърдите й пареше болка. Едва дишаше. Ушите й забучаха и всичко се завъртя пред погледа й. Накрая тялото й се подчини. После всичко потъна в мрак и тишина…
Зората се процеждаше през отвора на вигвама. Ястреб отвори очи и разбра, че не светлината, а гласът на баща му го беше събудил.
Той седна и премита, сякаш да избистри съзнанието си. Озърна се и видя, че е сам.
Изправи се с усилие и се олюля.
По дяволите тези макови листа! Хвана се за подпорното дърво. После с колебливи стъпки стигна до входа и погледна навън. Селото кипеше. Воините грабеха оръжията си, а жените прегръщаха децата си.
Ястреб смръщи чело. Всички изглеждаха изплашени. Огледа лагера и видя баща си. Лицето на Огнено крило имаше дяволско изражение. Дори Ястреб изпита страх.
Излезе навън и се промъкна, клатушкайки се, до разгневения мъж.
— Татко? Какво става?
Огнено крило се обърна и изтръпна. В първия момент изглеждаше загрижен, но после чертите му се напрегнаха. Като вдигна глава, той отвърна:
— Светлокосият е избягал — жилите на врата му изпъкнаха. — И жена ти е тръгнала с него.
Само за миг целият свят се завъртя лудо пред очите на Ястреб. Не! Тя не можеше да постъпи така с него. Не можеше да го остави.
Но все пак го е направила.
С последни сили той се опита да преодолее болката в душата си. Пое дъх и изправи рамене, безчувствен към студа и тежестта в гърдите си. Като не разчиташе на гласа си, той само кимна с глава, обърна гръб на вожда и отмина.
Докато се движеше към вигвама, в главата му нахлуха безброй мъчителни мисли. Той видя Виктория гола и изнемощяла до коня му. Спомни си как, изплашена от мечето, се беше сгушила в него там, край реката. Почувствува отново болката и ужаса в очите й, когато му разказваше за детството си. Не можеше да забрави и начина, по който му се беше отдала и загубила съзнание.
А страхът й от водата и доверието й към него, когато я учеше да плува? В главата му още звучаха нежните й думи за любов. И сега виждаше дървото, което тя размахваше, рискувайки своя живот, за да спаси него от мечката.
Ястреб се спря. Не! Тя не би го напуснала! Можеше да бъде гневна, да крещи, да ругае и да се нахвърли срещу него, но никога не би го напуснала.
Тялото му потръпна от страх. Ако действително е така, както смяташе, то тогава тя е отвлечена насила. Той се обърна и видя баща си да говори с приятеля на Виктория, с Пади и с Алейна.
В този момент Ястреб беше твърде обезпокоен за Виктория, за да може да разсъждава върху присъствието на майка му тук.
— Когато ги заловихте, едноокият моряк беше ли с тях? — втурна се към баща си Ястреб.
Огнено крило кимна с глава.
— Да. При Зимен цвят е сега — после, като че ли в отговор на следващия му въпрос, той добави. — Не е избягал.
Ястреб се обърна.
— Синко? — Макданиълс сложи ръка на рамото му. — Остави я. Тя няма да бъде щастлива тук, сред горите. Ела при нея в Англия.
— Не — каза през зъби Ястреб, — тя не е тръгнала по свое желание.
— Не е така, момчето ми — погледът на Пади стана по-топъл. — Рия е откраднала един от ножовете на Летен вятър и е помогнала на Паркс да избяга. Тръгнала е, защото е искала. Не я карай да се връща. И двамата ще съжалявате.
Наранен от думите му, Ястреб дълго стоя с втренчен в Пади поглед. И все пак не можеше да му повярва. Виктория може да е помогнала на братовчед си да избяга, но не би изоставила Ястреб. Беше напълно уверен в това.
— Грешиш, бели човече — каза той и тръгна към вигвама на Зимен цвят. Там той намери само О’Райън, свит в единия ъгъл.
— Къде са те? — приближи се Ястреб до него. О’Райън се огледа тревожно.
— Откъде да знам. Кълна се — не съм ги виждал. Онзи негодник ме молеше да му помогна, но аз отказах — той облиза устните си и погледна неспокойно някъде зад гърба на Ястреб. — Казах на Паркс, че си заслужава това, което получи от Огнено крило. Кучият му син ми плати двеста лири, за да те убия. Но аз не го сторих. Аз не съм убиец. Жив си благодарение на мен — сгуши се още по-навътре и продължи. — След като те бях завел на онзи кораб и разбрах кой си, аз се опитах да обясня на капитана, но той не искаше да ме чуе. Да те продадем на търговците на роби, беше идея на Паркс.
Човекът не казваше истината докрай — Ястреб разбираше по очите му.
— А Виктория?
— Какво? Тя не знае нищо. Колиър не искаше тя да знае.
Ястреб въздъхна облекчено и се обърна. На входа стояха баща му, Джейсън и Макданиълс. Лицето на Огнено крило беше ужасено. Той несъмнено бе чул признанието на моряка. А това означаваше, че Дули О’Райън ще претърпи своето наказание.
— Идвам с теб — предложи Пади, когато Ястреб мина край него.
— Не! — Ястреб се обърна към баща си и срещна погледа му. — Аз ще върна съпругата си.
Лицето на Огнено крило не издаваше мислите му, но Ястреб долови в него несигурност.
Джейсън сложи ръка на рамото на приятеля си и каза с решително изражение.
— Аз идвам.
— Не.
Очите на Кинкейд заблестяха и той сниши глас.
— Не ми отказвай, братле. Когато аз се нуждаех от теб, ти беше с мен.
В този момент Ястреб видя онзи Джейсън Кинкейд, когото така добре познаваше. Уверения и необикновено хладнокръвен Джейсън. Но Ястреб не искаше да рискува живота на приятеля си. Като изправи рамене, той каза меко, но непреклонно:
— Тръгвам сам.