Поклащайки разочаровано глава, той забеляза един черен файтон. В първия момент не го позна, но после изведнъж се сети: та това беше файтонът на имението Денуик.
Твърде изненадан, той се огледа наоколо. Какво, по дяволите, правеше чичо Ричард по това време на такова място?
Като забрави за момент мъжа, който лежеше на земята, Колиър се промъкна по-близо до файтона. След това тръгна към светлината, идваща от прозореца на една запусната колиба. Воден от любопитство, той се прокрадна до отворения прозорец и надникна. Перде от груба материя обаче му пречеше да види какво става вътре. Като изруга мълчаливо, той надигна крайчеца му.
Пади Макданиълс и Виктория седяха на стара, счупена маса и играеха карти. Рия! Очите на Колиър се разшириха от изумление. Отдръпна се от прозореца.
Пади Макданиълс. Да, разбира се! Рия винаги е обожавала това долно копеле. Трябваше да се сети, че тя го посещава. Малкото случаи, в които Колиър го бе срещал на път за кръчмата, никога не са го карали да се замисля. По дяволите! Как би могъл да предположи, че това невинно девойче се среща със стария им кочияш? Колиър повдигна вежди. Виктория не можеше да си представи каква опасност грози приятеля й. А репутацията й?! За бога, тя не бе помислила на какъв риск се излага.
Колиър за миг застина на мястото си. След това рязко се обърна към херцога, който все още лежеше на земята. Рия — компрометирана? Не, още не, но скоро щеше да бъде. И именно той щеше да се погрижи за това. Нещата се нареждаха чудесно. Ако Рия и херцогът се озоват в неделикатно положение, ще бъдат принудени да се оженят. И то възможно по-скоро.
Колиър потри доволно ръце. Виктория ще разполага с неограниченото състояние на херцога и, разбира се, ще го подели с любимия си братовчед.
Прекрасно! Идеята е невероятна! За миг обаче той се поколеба. Това, което възнамеряваше да направи, би осуетило шансовете му за брак с Рия. Но при наличието на толкова пари не би се нуждал от подобно обвързване. Просто ще я направи своя любовница.
Доволен от решението си, той бързо се върна до херцога, хвана го за ръцете и го придърпа по-близо до файтона. След това го качи и настани на седалката. Като слезе и тръгна към бараката, забеляза петна от кръв по ръкавиците си. По лицето му премина злобна усмивка.
— Рия! — Колиър силно удряше по вратата на бараката. — Излез бързо, Рия! Има ранен човек.
Вратата се отвори и се появи Виктория Таунсенд, с широко отворени от изненада очи и зяпнала уста.
— Колиър, какво правиш тук? Как узна, че аз… За какъв човек говориш? — щом съзря ръцете на Колиър, тя пребледня. — О, господи! Какво се е случило? — погледът й се отправи към файтона. — Как се е добрал до тук?
С леко движение на ръката Колиър успя да прикрие чувството си на задоволство.
— Аз го довлякох. Намерих го на улицата. Явно е бил нападнат от крадци. Голям късмет, че видях файтона — той я погледна укорително. — Но този въпрос ще обсъдим по-късно. А сега този човек се нуждае от лекар. И то веднага. Хайде, ще го заведем до някоя странноприемница, а после ще извикаме Артур Полк — каза той, като посочи херцога.
Колиър хвърли поглед към Макданиълс и отново се обърна неодобрително към Рия:
— След това ще те изпратя вкъщи.
Макданиълс се приближи до файтона.
— Кой е той?
Колиър погледна навъсено дрипавия мъж.
— Изобщо нямам представа. А в това състояние той очевидно не би могъл да се представи — обърна се и хвана Рия за ръката. — Хайде, трябва да бързаме!
Мислите на Виктория се завъртяха с бясна скорост. От една страна, изпитваше радост от това, че бе загубила последните си пари в играта на крибедж, а от друга чувствуваше напрегнатост, притисната в собствения си файтон от непознат, едър мъж, по който като че ли беше минал конски впряг.
— Колиър, не мисля, че това е много добра…
— Не се притеснявай, скъпа. Той няма да ти навреди. Хайде, отпусни се. На следващия ъгъл има една странноприемница.
Файтонът се наклони на една страна, когато Колиър вземаше завоя със скорост, която според Виктория не беше необходима. Човекът до нея се люшна встрани и така я притисна, че тя се почувствува неудобно. Отмести противната му ръка от скута си и се опита да го избута с рамо по-далеч от себе си. Не успя дори да го помръдне.
— Колиър, аз…
— Почти стигнахме, скъпа.
Виктория въздъхна облекчено.
Файтонът спря пред паянтова постройка, която приличаше на изоставена. По дървените летви, заковани диагонално на счупените прозорци, и стъпалата с липсващи перила, човек би предположил, че мястото е необитаемо. Само табелата отгоре, килната на една страна, доказваше, че тази порутена сграда бе наистина странноприемница: Странноприемницата „Доксайд“.