Устните му се насочиха към врата й.
— Ще бъдем добре заедно, скъпа. Ще видиш — той заби зъбите си в плътта й.
Болката я заслепи. Виктория се гърчеше и крещеше.
Като отметна глава назад, той се изсмя и разтвори краката й. После неистово разкъса ризата й.
Ръцете й бяха свободни и тя удряше силно по лицето и гърдите му.
Той се смееше в умопомрачение.
— Никога не съм предполагал, че ще бъде толкова хубаво! В теб има много повече живот, отколкото очаквах.
— Не! — извика Виктория, като блъскаше ръцете му.
Изведнъж някой издърпа Колиър отзад. Виктория вдигна поглед и видя как силният юмрук на Ястреб се стовари по лицето на братовчед й. Колиър извика и се сгърчи на земята. Облекчението заля Виктория като пролетен дъжд.
— Ставай, Паркс! — заповяда му Ястреб с убийствен глас. — Сега ще видим дали ще ти хареса докосването до смъртта.
Очите на обезумелия Колиър се разшириха и заблестяха. В този миг Виктория разбра, че той напълно бе загубил разсъдъка си.
— Никога няма да е твоя! — стана той, олюлявайки се. — Първо ще я убия.
Ястреб пребледня.
Колиър се усмихна и вдигна в ръката си ножа, който Виктория беше откраднала.
Ястреб дори не трепна. С невероятна бързина той сграбчи ръката на Колиър, изви я на една страна и го принуди да пусне оръжието.
Колиър изкрещя и се изкикоти.
— Страхуваш ли се от мен, индианецо? Опасяваш се, че мога да я накарам да ме пожелае? — той погледна Виктория и се ухили. — Да, мога. Ти знаеш това. Мога да ти доставя удоволствие, каквото той никога не би могъл. Ще ти покажа — протегна към нея ръце.
Виктория усети гадене и се отдръпна. Яростен вик се изтръгна от Ястреб, миг преди да забие юмруците си в корема на Колиър. Колиър изскимтя и се присви.
— И все пак аз мога да й доставя удоволствие — хихикаше той, като едва дишаше.
— Ти си луд.
— Луд? — изкиска се безумно Колиър. — Само защото искам да й покажа върховните радости от секса? Това не е лудост — протегна ръце към небето и продължи. — Това е дар. Великолепен дар — той сведе поглед към Ястреб. — Дар от мен за Виктория.
Ястреб беше готов да го убие. Той грабна Виктория за ръка и я дръпна настрана.
— Хайде! Да го оставим на мечките — той погледна свирепо Колиър и я повлече към входа на пещерата.
— Неее… — изкрещя лудо Колиър. — Тя е моя — с блестящ безумен поглед той се нахвърли срещу Ястреб.
Индианецът успя да отблъсне Виктория точно когато Колиър се стовари отгоре му.
— Ястреб! — изкрещя Виктория в момента, когато двамата мъже стигнаха до ръба на скалата.
Глава двадесет и първа
Когато Виктория дойде в съзнание, разбра, че се намира в дома на Летен вятър. До нея стоеше свекърва й.
— Добре ли си, скъпа?
Виктория беше твърде немощна, за да успее да събере мислите си.
— Как съм попаднала тук? — попита тя, като огледа еленовата кожа, на която беше легнала.
Алейна дръпна завивката към раменете й.
— Джейсън те открил, когато си бродила безцелно в подножието на планината — тя отметна косите от челото на Виктория. — Когато те доведе в селото, ти беше замаяна и неясно споменаваше името на Ястреб.
Виктория затвори очи и се опита да си спомни какво е правила в планината. Изведнъж спомените й бликнаха като вулкан. Надигна се, олюлявайки се, и извика:
— Къде е Ястреб?
Лицето на Алейна пребледня.
— Не знам, Виктория. Още не са го открили.
— О, Алейна! — Виктория избухна в неудържим плач. — Той е мъртъв! Ястреб и Колиър бяха на ръба на скалата. Те и двамата са мъртви.
— Не. Не можем да кажем това — гласът й се промени. — Поне за моя син…
Лъч на надежда сгря Виктория и тя се вкопчи в ръката на по-възрастната жена, като че ли в спасително въже.
— Какво искаш да кажеш?
— Намерили са само тялото на братовчед ти, но не и на Адам. Трупът на Колиър е бил между скалите, под пещерата, недалеко от мястото, където Джейсън те е видял — Алейна дишаше тежко. — Сега Огнено крило и другите търсят Адам.
Виктория притвори клепачи. Болката в гърдите й беше непоносима. Ястреб сигурно е мъртъв. Беше само въпрос на време да открият пребитото му тяло. Сърцето й изгаряше от болка, която само собствената й смърт можеше да успокои. Тя се отпусна на кожата и се сви на кълбо.
Джейсън вдигна поглед към жаркото слънце, после отпи от манерката и я подаде на Пади. Обърса с ръкав челото си и се обърна към Огнено крило.
— Няма и следа от него.
Вождът погледна към воините, които се бяха разпрострели по скалистите планински склонове, и поклати глава.
— Боже мой! — извика Пади. — Ако от тази скала падне човек, не е възможно да стане и да тръгне. Момчето трябва да е тук.