Джейсън се замисли върху думите на Макданиълс. „По дяволите! Ястреб не е мъртъв!“
— Ще го намерим — той се вгледа в напрегнатите черти на Огнено крило. — И то жив.
— Кого ще намерите? — дрезгав и немощен глас се чу зад гърба им.
Очите на Макданиълс щяха да изскочат от учудване. Когато Джейсън се обърна, едва не припадна.
— Ястреб!
Индианецът стоеше пред тях, блед като смъртта. Главата и рамото му бяха превързани с парчета копринен плат.
— Господи! — Джейсън грабна приятеля си и силно го прегърна. После сърдито се отдръпна и попита: — Къде, по дяволите, беше? Едва не обезумяхме от безпокойство — той сви юмрук. — Никога повече не ме измъчвай така. Чуваш ли? Никога! — очите на Джейсън бяха пълни със сълзи. Той отново взе Ястреб в прегръдката си.
Огнено крило се покашля и сложи ръка на рамото на Ястреб.
— Ранен ли си, синко?
Ястреб се отдръпна от Джейсън и стисна ръката на баща си.
— Ще оживея.
Ръцете на вожда трепереха, а в погледа му блестеше светлина. Тревогата, изписана по лицето му, бе избледняла, а устата му се разтвори бавно в усмивка. И тогава, пред очите на всички, Огнено крило горещо прегърна сина си.
Виктория продължаваше да лежи свита на кожата. В душата й беше празно. Ястреб бе мъртъв. Нямаше съмнение в това. Тя го бе видяла как умира в ръцете й.
За миг дъхът й секна. В съзнанието й изплува мимолетен спомен. Като се изправи и седна, тя напрегна мислите си. Изведнъж всичко се проясни в главата й. След като мъжете бяха скочили от скалата, тя лудо се бе втурнала надолу по склона и бе открила Ястреб, проснат до обезобразеното тяло на Колиър.
Тогава Ястреб беше в безсъзнание. От рамото му и раната на слепоочието бликаше кръв. Виктория смътно си спомни как в ужаса си бе успяла да го превърже с парчета плат от ризата си. А когато обви с ръце главата му, той отвори очи и усмивка огря лицето му. Господи! Какво облекчение изпита тя. Той беше жив! Двамата заедно, олюлявайки се, изминаха почти половин миля надолу по планинския склон, докато стигнаха до малка рекичка.
Само като си припомни това, което се бе случило, сърцето й силно заби и пот обля челото й. Ястреб беше изнемощял от дългото и мъчително придвижване. Лицето му беше смъртно бледо. След като поиска от нея прошка, той затвори във вечен сън очи.
При този спомен Виктория сложи ръка на устата си и раздирана от мъка, се сви отново на кожата.
— О, за бога! Не! — сърцераздирателно ридание се изтръгна от гърлото й. Не бе изпитвала такава болка досега. Тя страдаше за Ястреб. Плачеше за себе си и за самотните години, които я очакваха; за онези прекрасни деца, които тя и Ястреб никога нямаше да имат. Скръбта й беше толкова силна, че бе равносилна почти на смърт.
— Твоите сълзи ме убиват, нийва.
Отначало Виктория си помисли, че това е въображаем глас.
Нийва? Тя се изправи на крака и изви глава.
— Ястреб! О, господи! Мислех, че си мъртъв! — тя се хвърли в обятията му, прегърна го и неудържимо го целуна.
Той обви ръцете си около нея и с не по-малка жар отвърна на чувството й. Докато ръцете му галеха всяко местенце от тялото й, устните му жадно поглъщаха нейните.
Тя потъна в порой от безумна страст. Изпитваше нужда да го притисне силно и да се увери, че наистина съществува. Целуваше лицето и гърдите му и не позволяваше тялото му да се отдели нито на сантиметър от нейното.
Ястреб трепереше. Като пое дълбоко дъх, той прошепна:
— О, нийва, твоята страст ще ме унищожи.
— Болка ли ти причинявам? — отдръпна се за миг Виктория.
— Не, но нямам достатъчно сила да те обичам — усмихна се той нежно.
Като погледна в изморените му сиви очи, изпита срам. Той едва стоеше на краката си. Като разбра това, тя хвана ръцете му и го подкрепи.
— Ела тук. Трябва да легнеш.
Ястреб залитна леко на една страна, но се усмихна:
— Само ако легнеш до мен.
Развълнувана от думите му, тя кимна с глава и го поведе към постелята. После внимателно му помогна да легне и се отпусна до него. Доволна от това, че го чувствува до себе си, притисна главата му до гърдите си и погали челото му. Спокойствието, което изпълни душата й, бързо я накара да забрави гнева си, както и мислите за безвъзвратната загуба. Сега той беше при нея, вън от опасност.
На следващата сутрин Виктория лежеше сгушена в прегръдките на съпруга си в дома на Летен вятър. Тя беше така благодарна на двете жени, които им отстъпиха жилището си и нощуваха другаде. Отвори очите си точно когато бизонската кожа на входа се отметна.
— Какво има? — сепна се Ястреб.
Огнено крило влезе направо, без да предупреди.