Срещна първо изумения поглед на Виктория, а после се обърна и спря очите си на Ястреб.
— Майка ти иска да говори с теб.
Виктория видя напрежението в мускулите на Ястреб, когато той се надигна и седна на кожата. Изглеждаше прекрасен в полусънното си състояние. Суровият му глас обаче противоречеше на вида му.
— Ти си й простил, татко, но аз не мога.
Огнено крило изправи рамене и прикова поглед в сина си.
— Трябва да изслушаш майка си.
В очите на Ястреб проблесна непокорство. Но Виктория разбираше, че дълбокото уважение към баща му не би му позволило да не се подчини.
Ястреб стана прав, но не помръдна от мястото си.
Огнено крило сякаш разбра жеста му и се обърна към входа.
— Влез, Пясъчен цвят.
Дъхът на Виктория секна в нетърпеливо очакване. Когато лейди Ремингтън влезе, тя почувствува напрежението й от начина, по който гордо държеше брадичката си.
Алейна тръгна към Ястреб и спря на няколко крачки от него.
— Говори! — подкани я раздразнено Огнено крило. — Мен успя да ме убедиш. Сега успокой и сина ни.
Като срещна ледения поглед на Ястреб, лейди Ремингтън наведе глава.
— Искам да ти разкажа защо ви напуснах.
— Това няма значение — стисна зъби Ястреб.
— Има — прошепна Алейна.
— Не…
— Сянка на ястреб! — очите на вожда заблестяха гневно.
Ястреб пое дълбоко дъх и замълча.
Успокоена до известна степен, майка му хвърли поглед към съпруга си, сякаш да му благодари за подкрепата, и тихо заговори:
— Баща ми боготвореше брат ми Стивън, а мен едва понасяше. Няма да разказвам подробно целия си злочест живот. Искам само да кажа, че когато ми се предостави възможност да избягам от Англия и да дойда тук, при приятелката си Лусинда, майката на Джейсън, аз се възползвах от нея. Лусинда ме запозна с баща ти, в когото се влюбих. Ожених се за него според обичаите на шони — като погледна бегло съпруга си, тя продължи. — В продължение на единадесет години не можех да бъда по-щастлива. Обичах селото, хората, Огнено крило и теб. Но един ден получих по трапера Джед писмо от баща си. Ти беше на училище, а Огнено крило бе отишъл на лов. Всичко в писмото звучеше така объркано, че се налагаше да се срещна с баща си. Това трябваше да стане в една малка долина, недалече от мястото, където ти си построи жилището — тя преглътна така, сякаш думите, които изричаше, нараняваха гърлото й. — Баща ми ми каза за смъртта на брат ми и ме обяви като своя наследница в случай, че се върна в Англия и се омъжа. Аз, разбира се, отказах. Грешката ми беше, че го уведомих за съпруга си и сина си — долната й устна потрепери. — Това го разгневи и той настоя да се върна с него. Когато аз решително отхвърлих решението му, той разпореди на един от войниците, които го придружаваха, да организира хората за нападение над шони и да убият вожда и сина му — Алейна беше съвсем развълнувана. Спокойствието й беше напълно изчезнало. — Не можех да им позволя да убият теб и баща ти. Толкова много ви обичах. Съгласих се да тръгна с тях, но само при едно условие. Пожелах да ми разрешат да изпратя по Джед писмо на Огнено крило. В него написах, че се чувствам нещастна в селото и искам да се върна в Англия — тя през сълзи се усмихна на съпруга си. — Познавах баща ти твърде добре и знаех, че ако просто си тръгна, той ще ме намери, дори ако е необходимо да измине целия път до Европа. Трябваше да ви причиня мъка, за да ви спася. А баща ми никога не получи това, което искаше от мен. Отказах да се омъжа и никога не съм принадлежала на друг мъж. В края на живота си, когато умираше, баща ми извика адвоката си и призна теб, Адам Ремингтън, за свой наследник.
— Защо не си ми разказала това преди? — попита Ястреб със смутен глас.
— Писах ти много писма през тези години и се надявах, че ще прочетеш поне едно от тях. На баща ти не можех да кажа, но исках ти да знаеш. Но ти дори не ги погледна. Единственото послание, което успя да стигне до теб, беше това, в което те молех да дойдеш в Англия след смъртта на баща ми — погледите на Алейна и Огнено крило се срещнаха. — Бях изненадана, когато пристигна, но сега вече знам каква е била целта на пътуването ти. Аз бях доволна, че те виждам отново и че съм близо до теб, дори и да не понасяше да си в една стая с мен.
В един дълъг, сякаш спрял времето момент, Ястреб остана безмълвен, с вперен пред себе си поглед. После се обърна към Виктория. В този миг тя видя в него цялата болка и несигурност на малкото момче. В насълзените й очи имаше неизказана подкрепа.
Тялото на Ястреб бавно се отпусна, сякаш тежък товар се смъкна от раменете му. Когато погледна Алейна, на лицето му беше изписано състрадание. Той бавно и колебливо протегна ръце към нея.