Алейна се отпусна в обятията му разтърсвана от сподавен плач.
За да не види Виктория изражението му, Огнено крило се обърна настрана.
От болка Ястреб затвори очи и зарови лице в косите на майка си.
Виктория се обливаше в сълзи, като гледаше как се разтрисат широките рамене на съпруга й.
— Липсваше ми, майко — каза Ястреб с тих и напрегнат глас.
На следващата сутрин Ястреб беше станал преди Виктория и дори бе успял да се изкъпе. Лъскавата му коса, завързана отзад, беше още мокра. Влажни бяха на места и дрехите му.
Като погледна към нея, очите му заблестяха.
— Добро утро — поздрави Виктория.
— Да, утрото тук вътре е наистина чудесно — отвърна нежно Ястреб.
Тя неловко отметна косата от очите си и се опита да промени темата.
— Сигурно е много рано. Селото е толкова тихо. Лицето на Ястреб стана неспокойно и той погледна към входа.
— Какво има? Нещо не е наред ли?
— Не, няма нищо лошо, нийва. Само малко неприятно…
— Какво е то?
Той коленичи до нея и погали един кичур, разпилян по голото й рамо.
— О’Райън… Тишината означава, че наказанието му е свършило.
Изведнъж тя си спомни виковете и веселия смях, които бе чула отвън. Но бе помислила, че шони празнуват завръщането на Алейна. Беше забравила напълно за едноокия моряк. Значи през цялото време те са се наслаждавали на мъките на О’Райън.
— Какво му направиха?
— Не искаш да знаеш, нали?
Прав беше. Не бе необходимо да й казва. Изражението му говореше достатъчно. Тя се изправи колебливо на крака. Разбираше, че след всичко, което бе причинил на Ястреб, морякът заслужаваше отмъщението на индианците, но въпреки всичко не можеше да се отърси от усещането, свило стомаха й. Виктория облече кожената дреха, която Летен вятър й бе дала. Нещо вътре сякаш я задушаваше.
— Ще отида да се поразходя — отправи се тя към вратата.
— Виктория, чакай! — извика Ястреб настойчиво.
Но беше вече късно. Тя тъкмо бе вдигнала покривалото на входа и видя това, от което той искаше да я предпази.
В средата на селото, с разперени между два кола ръце, стоеше О’Райън, с мъртвешки клюмнала глава. Беше гол до кръста. По гърба му имаше дълбоки кървави рани от ударите на камшика. В краката му лежеше черен кожен колан, който тя бе виждала на кръста му преди.
Виктория закри с ръка устата си и се обърна с гръб. Тя усети как Ястреб я взе в ръцете си и я погали.
— Не исках да виждаш това, нийва. Не искам да смяташ, че шони са жестоки. Те просто искаха да му отмъстят за моите мъчения, не и да го убиват. Не ги вини заради О’Райън. Те не са виновни заради слабостта и малодушието му.
Виктория обви ръце около него и се опита да забрави жестоката гледка. Пръстите й докоснаха белезите по гърба му. Плътта му е била така безмилостно разкъсвана! Тя си представи мъчителното му гърчене под ударите на бича. Това за нея беше нещо изключително болезнено. И за всичко беше виновен О’Райън. Но неговото страдание, сравнено с това на Ястреб, беше свършило по-бързо и леко.
Като пое развълнувано дъх, Виктория се облегна назад.
— Твоят народ не е жесток. Той е справедлив — усмихна се тя смело. — И аз не ги виня.
Ястреб като че ли не беше убеден в това, което чува. Той погали бузата й.
— Ако О’Райън беше изтърпял мъченията, както аз, нийва, щеше да бъде освободен. Въпреки че минах през адски мъки, аз съм все още жив.
— За това аз съм безкрайно благодарна — този път усмивката на Виктория беше искрена. — Все пак искам да се поразходя.
На лицето му се изписа доволна усмивка, а очите му преливаха от любов. Виктория беше благодарна на Алейна за признанието, което бе изпълнило съпруга й с необикновена сила.
Ястреб я прегърна и я поведе към планината, отвъд мястото, където те за първи път съзряха селото… и мечката. Като си спомни какво се беше случило, Виктория изпита за момент страх, но уверената ръка на Ястреб я окуражи. А освен това мечката вече не съществуваше. Според Алейна, индианците бяха съхранили месото и обработили кожата й. Тази мисъл накара Виктория да крачи по-спокойно.
Когато стигнаха върха, Ястреб седна на тревата и я притегли към себе си. Гледаше вирнатото й носле с поглед, който изразяваше уважение. Когато започна да говори, гласът му звучеше неестествено.
— Аз също трябва да бъда наказан, нийва, тъй като постъпих несправедливо с теб.
Като гледаше сивите му очи, тя усети как лошите й предчувствия се разсейват. Но все пак искаше да чуе какво ще й каже.
— Защо ме отвлече? Искаше да ме убиеш?
Ястреб въздъхна тежко и започна да върти в пръстите си дългите й къдрици.
— Причината да тръгна за Англия беше жена на име Саманта. Изпитвах към нея нещо, което човек не би трябвало да изпитва към съпругата на приятеля си.