— Жената на Джейсън? Сам? Името, което ти произнесе в бълнуването си?
Той кимна с глава.
Виктория усети лека ревност, но се опита да я прикрие.
— Бях вече напуснал Америка — продължи Ястреб, — когато Джейсън научил за съществуването на своята природена сестра. Малко след пристигането ми в Лондон той разбрал, че тя живее в Англия. Тогава потърси помощта ми. Помоли ме да му съдействам да я открие.
— Какво общо има това с мен?
Ястреб се усмихна.
— След като знаех как майка ми постъпи с мен, аз повече не вярвах на белите жени. Съгласих се да се оженя за теб само защото мислех, че си сестра на Джейсън. В противен случай не бих го сторил. Тогава сгреших, но сега тази грешка е повече от желана — той плъзна ръката си по гърба й. — Това обаче не беше единствената ми грешка — гласът му беше дрезгав и с нотка на самообвинение. — В нощта, когато бях отвлечен — нашата брачна нощ — О’Райън ми каза, че си виновна за моето залавяне. И аз му повярвах. В продължение на седем години ме крепеше омразата ми към теб. Когато избягах от робството, реших да потърся отмъщение — Ястреб й се усмихна. — Но след като те плених, разбрах, че нямам сили да ти сторя зло. Не че не исках. Презирах се за слабостта си, но нищо не можех да сторя. И така, разкъсван от омраза и гняв, аз се влюбих в теб.
Виктория все по-силно изгаряше от любов към този мъж.
— От О’Райън разбрах, че Колиър Паркс е човекът, пожелал моята смърт — той я взе в прегръдка. — Оживях само защото, вместо да ме убие, едноокият моряк ме продаде в робство.
„Господи, колко ли е страдал?!“ Сълзи изпълниха очите й само като си помисли за това, което е преживял, и за презрението, преливало в душата му. Спомни си и за братовчед си. Алчността му беше го довела до отчаяние и беше помрачила разума му.
— Колиър невинаги е бил такъв, Ястреб.
Ястреб я гледаше с топли очи.
— Знам. Ако не беше така, ти не би се погрижила за него.
— Но какво го е променило?
— Войната.
Виктория сви вежди и Ястреб се опита да й обясни.
— Говорих със Зимен цвят. По заповед на баща ми тя беше прибрала О’Райън в леглото си. Трябваше да научи от него всичко и той действително й бе разказал много неща. Морякът и Паркс често са разговаряли на път за тук. Изглежда, преди войната Колиър никога не е имал желание да убива. Просто е плащал на друг да го върши, тъй като не е искал да бъде част от престъплението. Но през войната е бил принуден да убива — много хора. Това повлияло на разума му и той продължил зверствата си не само с врагове. Вършел го най-вече за да печели. Смятал, че всеки убиец е нужен. Единственото, което поддържало разума му, била любовта му към теб. Но когато в пещерата той е разбрал, че ти никога няма да го обичаш, той напълно е загубил разсъдък.
Като си спомни погледа на братовчед си, Виктория потръпна. Молеше се да не вижда повече това. Изведнъж я завладя чувство на вина и тя сложи глава върху рамото на Ястреб.
— Аз съм виновна. Аз го накарах да отиде в кралската войска.
— Не, нийва. Твоят братовчед е бил неуравновесен много преди това. Ако не беше отишъл във войската на краля, лудостта му щеше да се прояви някъде другаде — в кръчмата, по време на спор или при дуел. Тогава също би отнел човешки живот.
По бузата на Виктория се търкулна сълза.
— Съжалявам за това, което той ти причини.
— Не всичко, което направи за мен, беше лошо. Накрая той всъщност спаси живота ми…
Тя сложи ръка на гърдите му щастлива, че сърцето, което обича, продължава да бие. Виктория затвори очи.
— Колко ли си ме мразил?
— Исках — призна той, като я целуна любящо, — но душата ми знаеше, че ти си моята съпруга, макар и все още петнадесетгодишно дете — той потри нослето й. — Отначало мислех да те напусна веднага след сватбата, но разбрах, че не мога. Нощта, в която бях отвлечен, отнасях багажа ти на кораба, с който исках да те отведа в Америка — погледна я топло. — Ако не беше О’Райън, щях да се върна при теб.
Виктория бе изпълнена с обич.
— Ако бях сторил това, щях да имам не само теб, но вероятно и син — усмивката на Ястреб беше искрена и възбуждаща. Той сложи длан на корема й. — А може би моят син е тук…
Вълнение заля Виктория. „Дете! Детето на Ястреб!“ Тя се усмихна с влажните си очи.
— Моля се да е така — тя докосна бузата му. Господи! Колко го обича! — А къде ще живеем? Тук?
Ястреб обърна лицето си към нея и целуна ръката й.
— Не, нийва. Ти няма да си щастлива в гората. Тя прокара пръст по устните му.
— Ще бъда щастлива там, където си ти — изведнъж си спомни нещо. — Ти ми каза нещо на езика на шони, когато бяхме там, край вира. Какво беше то?