— Нихау кунахка, ни китехи! — Ястреб целуна устните й.
— Какво означава това? — въздъхна Виктория.
— Ти си моята съпруга и моята душа. А сега, не променяй темата.
— За какво говорехме? — тя галеше с пръст гърдите му.
— За това, къде ще живеем. Купих от Джейсън плантацията Кристъл Теръс, по-скоро херцогът на Силвъркоув я купи — за миг се замисли. — Не е толкова голяма, колкото имението Силвъркоув, но е на брега на реката, близо до Линч Фери и… не съвсем близо до гората.
Виктория го прегърна.
— О, Ястреб! Не трябваше да правиш това. Аз ще обикна гората. Обещавам, ще я обикна.
— Тогава ще те заведа в моята колиба сред високите борове — усмихна се той. — Но сега ще живеем в къщата в плантацията.
— Звучи прекрасно.
— И ще бъде… когато пристигне конят ти от Англия.
— Бранди? Но как? — пое тя учудено дъх.
— Помолих Джейсън да се погрижи за транспортирането му. Той ще уреди всичко, за да пристигне жребецът в Америка — Ястреб я целуна крадешком. — Уговорих също да се отпуснат средства за селяните от имението в Англия, както и за лекуването на онова момче, Найджъл. То няма да бъде върнато при пияния си баща, а ще получи образование и ще поеме управлението на Силвъркоув.
— Ти си направил всичко това заради мен? — изохка в плач Виктория.
— Да. Но истината е, че аз действително не знаех нищо за селяните, нито бях се срещал с тях — той прокара ръка по гърба й. — Ще се погрижа също приятелят ти Пади да остане и да се грижи за конюшните на Кристъл Теръс. Виктория едва ли би могла да обича друг човек повече от Ястреб.
— Благодаря ти. Сигурна съм, че това ще му хареса. Само че той не ми е приятел, а баща — по бузите и се стичаха сълзи.
— Баща? — Ястреб се усмихна и нежно избърса с пръсти мокрите й страни. — Сега разбирам, че неправилно съм възприемал много неща — той се отдръпна от нея.
— А сега, нийва, какво ще бъде моето наказание?
— Ястреб… — очите й засияха.
— Моето наказание.
Като видя решителността на чертите му, тя въздъхна дълбоко. Той беше прекалено горд. Като знаеше, че трябва да каже нещо, тя помисли и отвърна.
— Първо, трябва да не преставаш да ме обичаш.
Очите му бяха сериозни.
— Това не е наказание. Това е нещо, което все по-дълбоко превзема сърцето ми.
Тя се усмихна през сълзи и продължи с треперещ глас:
— Второ, отсега нататък ще работиш неуморно, за да ме дариш със син.
В погледа му засия огненият пламък на любовта. Той леко и нежно я повали на земята. Устните му усещаха дъха й.
— Или дъщеря.