Гари леко се усмихна и поклати глава.
— Тези хора наистина обичат да се веселят.
— Никога не изпускат такава възможност. Това е една от причините, заради които живея в този квартал. Кипи от живот. — Арън остави покупките на кухненския плот и извади една бира от хладилника. — Искаш ли и ти? — попита той Гари.
Гари поклати глава и пак се загледа през прозореца.
— Как прекара вечерта? — попита Арън.
Гари посочи към недовършената картина на статива, който Арън бе поставил близо до прозореца.
— Поработих. Не можах да изляза, защото долу започнаха да нареждат масите. Много е трудно да се движа между тях. Принудих се да работя.
— Утре всичко това ще изчезне — каза Арън, сякаш се извиняваше, и се отпусна на канапето. — Не искам да се чувстваш тук като затворник.
Гари възрази. Не се чувстваше като затворник. Точно обратното, всеки ден се чудеше кога Арън ще каже, че му идва много и че той трябва да си отиде. Но Арън изглеждаше доволен, че Гари е при него. Гари дори се боеше да му разкрие плана си от страх да не бъде разбран погрешно.
Арън отпи от бирата и се протегна.
— Господи, тези деца днес бяха побеснели. Искаха да отидат в закрития басейн. Това винаги е голямо изпитание. Там дават израз на всичките си чувства. Опитват се да се удавят или се давят един друг.
— Представям си — кимна Гари. Чудеше се откъде Арън има енергията да се раздава толкова много на хората. Работата му би трябвало да го изтощава, а изглежда тя му даваше сили.
— Много си мълчалив — каза Арън и се изправи. — Има ли нещо?
— Взех едно решение.
— Така ли? — попита предпазливо Арън.
— Утре заминавам. Трябва да се върна.
— Защо? — попита Арън, плъзгайки бирената бутилка между дланите си. — Мислих, че ще останеш.
— Трябва да уредя някои неща там.
Арън замълча, премисляйки разтревожен думите му. Накрая каза:
— Ще дойда с теб. Мога да си взема няколко дни отпуска.
— Не — отговори бързо Гари. — Не. Трябва да отида сам.
Арън кимна и се излегна на канапето. Известно време и двамата мълчаха. От прозореца долиташе неаполитанска песен, която някой пееше на италиански.
— Добре ли си? — попита Арън.
— Просто трябва да свърша нещо — каза Гари.
— Малко се тревожа, че ще се върнеш в онази атмосфера, в онези проблеми — каза Арън с безстрастно професионален тон.
— Нищо няма да ми стане — отговори рязко Гари.
— Позволи ми да се съмнявам — каза Арън.
Гари не отговори. И двамата знаеха какво има предвид Арън. Неговото почукване на вратата на „Златният фазан“ бе спасило живота на Гари. Онази вечер Гари не искаше да отвори вратата, защото се страхуваше, че може да е собственикът или чистачката — някой с ключ, който сам ще влезе. Затова извика да го оставят на мира, но тихият, настоятелен глас на Арън накрая го убеди да отвори. Поне да отвори вратата — той още не можеше да разкрие пред Арън натрупалите се чувства на мъка и измама, довели го до състояние на пълно отчаяние. Но имаше моменти… когато почти успяваше.
— Просто трябва да уредя някои неща, за да мога… да се върна.
— Защо просто не ги оставиш така? Каквито и да са тия неща, не са ти докарали нищо хубаво. Защо трябва да се връщаш да разравяш всичко отново?
— Трябва — каза Гари.
— Пак се затваряш в себе си — измърмори Арън.
— Какво?
— Професионално наблюдение. — Арън стана и отиде при Гари. Клекна пред количката и сложи ръце на раменете му. Гари срещна тъмните му, тревожни очи. — Просто не искам отново да затънеш в някакво емоционално тресавище.
— Ще се опитам това да не се повтори.
— Обещаваш ли, че ще се върнеш? — попита Арън.
Защо искаш да се върна, запита се Гари. За какво съм ти?
Арън, който сякаш четеше мислите му, каза:
— Животът ми стана по-хубав, откакто ти дойде тук.
Гари се изчерви от удоволствие. Беше свикнал да го приемат като бреме.
— Добре — каза той, макар че не погледна Арън в очите.
— Ще оставиш тук пистолета — каза Арън.
— Ще го взема — отговори Гари. — Не е за… за това, което си мислиш. Просто съм по-беззащитен от другите хора, когато съм на път.
— Искам да хвърлиш този пистолет веднъж завинаги… — каза Арън, опитвайки се да прикрие тревогата си зад раздразнителния тон.