— Не, достатъчно — заповяда Ванезе.
Иън се изправи. От устната му течеше кръв, под окото му се оформяше голяма синина.
— Слушайте, господине — каза Ванезе, застанал между двамата си едри помощници, които хвърляха заплашителни погледи. — Сега сте много възбуден. Но един ден не се знае как ще се чувствате. Може и да ми благодарите, че съм ви направил услуга. Може и да се окаже, че сте бил следващият, от когото тя е искала да се отърве. Сега обаче не сте в опасност.
Иън отново се нахвърли върху Ванезе, но този път собственикът на ресторанта си имаше охрана. Готвачите пристъпиха и задържаха Иън. Единият от тях го удари силно по лицето и го блъсна в гърдите.
— Хайде, вървете си — каза Ванезе. — Не съм виновен, че тя е такава. Отивайте си сега.
Глава 39
Лаура отиде до умивалника, завъртя крана и подложи шепи на тънката ръждива струйка хладка вода. После се наведе и наплиска лицето си в отчаян опит да прогони главоболието, което напираше в слепоочието й. За цялата нощ беше спала само един час, и то с прекъсвания. През нощта шумоленето и ругатните на другите затворнички се прекъсваха от писъци и крясъци, следвани от удари с палка по решетките за укротяване на размирничките. Когато най-сетне съмна, крясъците стихнаха, но от всички страни се разнесе силно жужене… обидни думи, съпроводени от истеричен смях заляха женското крило на окръжния затвор.
Закуската в мрачното общо помещение не можеше да се яде — една клисава топка, обявена за пържени яйца, и една кифла като камък. Гимнастиката беше последвана от безсмислени трудови занимания. Прибирайки се в килията си, тя чу, че другите затворнички си шепнат нещо, а една висока мускулеста жена с късо подстригана коса се изхили в лицето й и каза:
— Здрасти, сладурче, дай ми една целувка.
Лаура влезе в килията си с чувство на облекчение. Намокри врата си с вода и разтърси глава като куче, защото нямаше кърпа. После седна на тясното легло. Усещаше студената стоманена пружина през тънкия матрак. В килията беше топло и задушно. Тя имаше чувството, че въздухът тежи от миризмата на потни тела и дезинфекционни препарати. В цялото затворено пространство нямаше климатична инсталация. За разлика от модернизираната съдебна сграда, окръжният затвор на Кейп Крисчън беше зле поддържан и лишен от елементарни удобства, което говореше много ясно за отношението към обитателите му.
Лаура легна на леглото и притисна с ръце очите си, за да разсее пулсиращото главоболие. Помисли си за стаята у дома, за леглото, на което лежаха двамата с Иън, за сенките на листата и проблясващата слънчева светлина по дантелените пердета. А в другия край на коридора Майкъл спеше под каубойските завивки. Опита се мислено да се пренесе в онзи спокоен, щастлив кът, но той й се изплъзваше. Мисълта й се раздвояваше. Следваше една нишка: невинните хора не ги осъждат, не остават в затвора до края на живота си. Скоро ще бъда отново свободна, а после друга, нишката на вината, размахваща пръст срещу нея: това ти е наказанието, защото се омъжи повторно толкова бързо, защото искаш да си щастлива, защото се поддаде на желанията си и спря да скърбиш за Джими. Това е някакъв вид висше възмездие, което едва сега започва.
— Търнър — изрева надзирателят.
Лаура скочи и отвори очи.
— Имаш посещение.
— Боже мой — извика Лаура, заемайки мястото си срещу Иън на масата за посещения. — Какво ти се е случило?
Иън машинално понечи да прикрие насиненото си подуто око. Опита се да свие устни и в устата му се стече кръв.
— Ходих при мистър Ванезе — каза той.
Сърцето на Лаура се изпълни с безнадеждна признателност за храбростта му.
— О, Иън, не трябваше да го правиш!
— Трябваше — каза той. — Този човек лъже и аз искам да знам защо.
— Ти си се бил с него — каза разтревожено тя. — Иън, следващия път ще те арестуват.
— Не се тревожи — отговори той и мрачно се усмихна. — Това беше по-лошо и от затвор. Но въпреки всичко отговор не получих.
Той изглеждаше изтощен, лицето му беше посивяло, а очите му — помътнели от умора. Синята му памучна риза бе изпръскана с кръв. Тя протегна ръка да докосне лицето му.
— Облегни се назад — изрева надзирателят, пристъпвайки към масата.
Лаура се отпусна на стола.
— Трябва да отидеш вкъщи да си починеш — каза тя.
— Да си почина? Как мога да си почина, докато ти си тук? Останах снощи на яхтата, за да се измъкна от репортерите, но не можах да спя. Опитвам се да се свържа със Станхоуп, но секретарката му ме разиграва. Мисля да отида днес във Филаделфия и няма да мръдна от кантората му, докато не ме приеме. Искам да знам какво прави за теб. Твоето място не е тук.