— Извинявай — каза тъжно Лаура.
— Не, не се извинявай — сграбчи Иън ръцете й. — Ти си тази, която страда. Не мога да се примиря, че си тук.
Лаура искаше да му каже, че не е чак толкова лошо, но не можеше да лъже толкова добре. Опита се да каже нещо обнадеждаващо.
— Станхоуп каза, че е оптимистично настроен, тъй като те нямат никакво доказателство срещу мен.
Иън поклати глава.
— Мислиш, че не го е казал сериозно ли? — попита тревожно тя.
— Разбира се, че го е казал сериозно — увери я той. — Но искам да знам какво, дявол да го вземе, прави по въпроса. Трябва да изпрати някой при онзи тип Ванезе.
— Иън — каза тя, — искам да знаеш, трябва да знаеш, че каквото и да говори онзи човек, аз не съм убила никого. Докато ти ми вярваш…
— Аз винаги ще ти вярвам — отвърна той и я погледна с уморени, отчаяни очи.
Лаура се облегна и го загледа сякаш от много далеч. Не, помисли си тя. Няма да можеш. Няма да издържиш дълго. А аз нямам право да те обвинявам. Каква лоялност мога да очаквам от напълно непознат човек? Не искаше да мисли за горещото му тяло, за страстните му целувки. Те не принадлежаха на действителността. Имаше едно-единствено създание, за което трябваше да се бори — едно момченце с кръгло личице, с доверчиви очи, чиито малки пръстчета бяха издърпани от нейните пръсти. Само за него можеше да се бори.
— За какво мислиш? — попита той.
— Мисля за Майкъл — отговори тя.
— Времето изтече — обяви надзирателят, пристъпи напред и взе да чука с палката си по масата.
— Искаш ли да отида у Долорес и да се опитам да го видя? — попита Иън.
Лаура си представи как ще го посрещнат Долорес и Сидни. По-лошо и от Ванезе. Тя поклати глава.
— Не, но все пак благодаря.
— Недей да ми благодариш — възпротиви се Иън. — Готов съм на всичко за теб. Обичам те!
— Хайде — каза надзирателят и хвана Лаура за ръката над лакътя толкова здраво, че пръстите му сякаш пробиха тънката изкуствена материя на анцуга.
Иън изтегли пръстите си, преплетени в нейните, и се изправи.
Лаура се обърна да го погледне и усети изгарящия му поглед като остра болка дълбоко в стомаха си. После приведе рамене и попадна в ръцете на друг надзирател, който я съпроводи по коридора. Изчака като ученичка, докато той се наприказва с една служителка на затвора. Когато най-накрая свърши, се обърна и я забута, сякаш тя не искаше да върви. Лаура се олюля и тръгна, изчака да отключат вратата и след това продължи към килията си. Надзирателят точно я вкарваше в килията, когато се появи негов колега.
— Още едно посещение за Търнър — извика той.
Надзирателят въздъхна, а Лаура с надежда попита:
— Синът ми ли е?
— Някаква жена — чу тя отдалече отговора.
Надзирателят погледна часовника си.
— Добре, хайде. Имаш още пет минути.
Глава 40
Марта Еберхарт седеше нервно на стола за посетители, почукваше по масата и отправяше лицемерна усмивка към надзирателя всеки път, когато погледите им се кръстосваха. Той я гледаше без всякакво любопитство, сякаш беше насекомо. Марта трябваше да поема дълбоко дъх, както я бяха учили в часовете по йога, за да не избухне.
Ще занеса този костюм на химическо чистене в мига, в който се върна в Ню Йорк, помисли си тя. Тук миришеше като в подлеза на Таймс Скуеър. Тя се надяваше, че химикалите ще заличат тази миризма от новия й костюм „Дона Карън“. Облече го, защото с него се чувстваше уверена и спокойна, а искаше да се чувства точно така при първото в живота си посещение в затвор.
Вратата на стаята за посещения се отвори и Лаура влезе. Марта извика ужасена, скочи и я прегърна.
— Сядай — извика надзирателят.
— Я стига! — отвърна ядосано Марта, но седна на мястото си.
Надзирателят я изгледа злобно, но не каза нищо повече. Лаура седна на стола срещу Марта, която я гледаше и не можеше да повярва. Тя се пресегна и стисна ръката на Лаура.
— О, господи, това не е възможно — каза тя.
Лаура вдигна вежди, неспособна да изрази възмущение. Беше много уморена, а и главата все така я болеше. Само погледна с благодарност редакторката си.