— Много ти благодаря, че дойде, Марта. Знам колко си заета.
— О, Лаура, трябваше да дойда. — Марта се наведе към нея и прошепна: — Ужасно ли се държат тук с теб? — Тя насочи поглед към безизразното лице на надзирателя.
— Не, по-скоро като че ли не ме забелязват — каза Лаура. — За тях съм невидима. Влачат ме от едно място на друго. Аз съм просто килия 13-Д.
— Това е такъв кошмар — въздъхна Марта, която се чувстваше неловко и не знаеше какво да каже.
— Как пътува? — попита Лаура, опитвайки се да води нормален разговор. — Трудно ли ме намери?
— Взех кола под наем, макар че ме знаеш какъв шофьор съм — ококори очи Марта. Беше готова с тирадата си за движението по пътищата си и за собствените си шофьорски грешки, но й се стори абсурдно да се оплаква точно пред Лаура в този момент. — Добре мина. Помня пътя до Кейп Крисчън, нали дойдох на погребението, сега трябваше само да попитам къде е… затворът. — Тя сдъвка последната дума, сякаш се притесняваше да я изрече гласно.
Лаура гледаше с обич редакторката си. Помнеше, макар и съсипана от скръб, колко много се трогна от това, че Марта дойде на погребението на Джими. След погребалната служба Лаура седна вцепенена на едно канапе с вдигнат крак, подпряла патериците отстрани. Междувременно Марта, както беше с изискана прическа и лакирани нокти, си върза престилка и започна да зарежда в кухнята подносите с храна за гостите.
— Винаги си при мен, когато имам нужда от теб — каза Лаура.
— Опитвам се — отвърна бодро Марта.
— Това, че дойде, означава много за мен — каза Лаура.
— Само да можех да направя нещо… да ти помогна по някакъв начин. Имам чувството, че си съвсем сама тук.
— Не съм. Иън е с мен — каза Лаура храбро, макар че не се чувстваше така.
— Той изглежда е страхотен — каза Марта.
— Мислех, че… може би не одобряваш, че се оженихме… толкова внезапно. Никой не го одобрява.
— Аз ли не одобрявам? — засмя се Марта. — Скъпа, в момента говориш с жена, прекарала Деня на благодарността с една разведена лесбийка и с една превъртяла актриса, която се лекува с „Прозак“. Ако се появи подходящ мъж, омъжвам се за две секунди и съм готова да скоча с него в затворен варел в Ниагарския водопад. Кажи ми само Иън има ли братя?
— Един, но е женен — усмихна се Лаура.
— Такъв ми е късметът — каза Марта.
— Много ще се радвам да се запознаеш с Иън, когато цялата тази история приключи — каза Лаура.
Гласът на Лаура прозвуча толкова глухо, че Марта потрепери и се опита да я развесели:
— Горя от нетърпение.
Лаура кимна и отмести поглед.
— Трябва да те попитам нещо. Имаш ли добър адвокат?
— Казват, че е най-добрият. Казва се Къртис Станхоуп. От Филаделфия. Иън го нае да ме защитава.
— Това е добре — измърмори Марта.
— Какво искаш да кажеш? — попита Лаура, като видя как Марта се замисли.
— Нищо. Просто… Може би ще трябва да поговоря с твоя адвокат. Нямаш представа колко обаждания получавам. Медийните лешояди.
— Иън каза, че и него го преследват — кимна Лаура.
— Направо са се побъркали — поклати глава Марта. — Вчера Шарън Гласман ме държа един час на телефона. Тя работи за една от холивудските агенции. Искат права за филм.
— О, Марта, моля те — възрази Лаура.
— Скъпа, не ме разбирай погрешно. Аз мисля, че това е отвратително. Но може би ще успея да ги препратя всичките на мистър Станхоуп и се надявам, че той ще успее да ги разкара.
— Да, той е железен. Ще се оправи с тях. Направи каквото смяташ, че е най-добре — каза уморено Лаура. — Аз не искам да говоря с никакви журналисти, категорична съм за това.
— Разбирам, че Боб Гърстър вече е успял да се добере до теб — каза възмутено Марта.
Лаура я погледна объркано.
— Кой? — поклати глава тя.
— Журналистът от „Книжен свят“. Ако не греша, е бил при теб. Не е възможно в този прекрасен затвор да се намират двама писатели, нали? — възкликна Марта.
— Не разбирам за какво говориш — каза Лаура.
— Не си ли спомняш? Той искаше да те интервюира… кога беше това? Миналата зима?
Лаура присви очи, опитвайки се да си спомни.
— Смътно — каза тя. Беше й трудно да мисли с това главоболие. А и сега това не й се струваше важно.