— Той дойде при мен, разпита ме за теб. Работеше върху някакъв материал за автори на книги за деца. Голям твой почитател… познаваше всичките ти книги.
— О, точно така — каза вяло Лаура. — Казах на Джими, че иска да дойде. — Обзе я тъга, като си спомни за ентусиазма на Джими, за това как му се бе присмяла, че винаги търси реклама.
— Дадох му пълна информация — продължи Марта, — а той повече не се обади. Предположих, че се е отказал. Но сега, разбира се, когато избухна този прекрасен скандал, той отново се появи…
— Ясно — каза апатично Лаура.
— И какво искаше? — попита Марта.
Лаура я погледна неразбиращо.
— Не знам. Не съм говорила с него.
— Видях го, като излизаше, разминахме се на входа. Зачудих се какво прави тук — каза замислено Марта. — Няма значение. Радвам се, че не е бил при теб. Моят съвет е да си мълчиш. Недей да говориш с никого от тях.
— Няма — обеща Лаура. — Повярвай ми.
— За малко да не го позная — продължи да бърбори Марта. — Той е хубав мъж, но имаше вид на човек, блъснат от камион. Устната му разкървавена, окото му — насинено… и сякаш не беше спал цяла седмица.
Лаура усети как сърцето й силно подскочи. Изгледа редакторката си и с мъка каза:
— Какво?
— Свиждането свърши — извика надзирателят.
Марта се наведе към Лаура.
— Никога обаче няма да му забравя очите. Яркосини. И тая синя риза как му отива само. Нали разбираш какво искам да кажа? Може да е използвач, но е хубавец. Но няма защо да ти приказвам за Боб Гърстър. Ти си имаш мъж. А аз си нямам и това ме подлудява.
— Косата му черна ли е? — попита с равен глас Лаура.
Марта докосна с нокти слепоочията си и каза:
— Леко посивяла. Разкошен тен. О, защо ли се занимавам с него? Явно не съм му направила никакво впечатление. Днес мина покрай мен, без изобщо да ме забележи. Мисля, че трябва да си кажем довиждане, скъпа.
— Чакай малко — каза с разтреперан глас Лаура и се вкопчи за ръката на Марта.
Надзирателят се наведе и потупа Марта по подплатеното рамо на костюма й „Дона Карън“.
— Казах, че времето за свиждане изтече.
— Добре де — обърна се ядосано Марта и се дръпна от него. — Лаура, трябва да вървя. Слушай, ако имаш нужда от нещо… каквото и да е, искам да ми се обадиш… — Марта стисна леденостудената ръка на Лаура и я погледна разтревожено в очите. — Добре ли си? Изглеждаш ужасно. Опитай се да не се тревожиш. Всичко ще се оправи. Ще видиш.
Лаура остана като вцепенена на мястото си, докато потропването на токчетата заглъхна по коридора.
— Събуди се, Търнър — каза надзирателят. — Ставай.
Лаура не помръдна.
— Хайде, ставай — изрева пазачът.
Тя гледаше право пред себе си, сякаш не го чуваше. Той гневно я изгледа и започна да я бута с палката си.
Лаура с мъка изправи скованото си тяло.
Глава 41
Ванда Юрик извади торбата с покупки от багажника на колата си и закрачи тежко по застланата с пясък алея към задния вход на къщата под плискащия дъжд. Тя придържаше торбата отдолу, защото знаеше, че щом се навлажни, ще се скъса и всичко ще се изсипе на земята. А това не биваше да се случва. Вкъщи нямаше нищо за ядене. Вчера беше изяла само консерва черни маслини, която намери в дъното на един шкаф. Не можеше да продължава да живее по този начин. Но от друга страна, не можеше да реши дали изобщо иска да живее.
Днес за първи път от… не си спомняше откога си наложи да отиде на пазар. И това й отне цял ден. Да събере нужната енергия. Откакто Гари замина, нямаше желание за нищо. Седеше вкъщи, където беше мрачно, независимо колко светло беше навън. Седеше пред включения телевизор и мислеше непрекъснато за него. Понякога плачеше, убедена, че той е мъртъв. Друг път си мислеше, че може би е жив и се чудеше как се справя. Тогава я обземаше гняв — ако е жив, защо не й се обади? После отново се убеждаваше, че е мъртъв, тъй като беше немислимо да е другаде, а не тук. Въртеше се в един злокобен кръг на пълна апатия и ужас. Понякога се чудеше колко още ще издържи така.
Като сви зад къщата и пристъпи към задните стълби, пред очите й изникна една голяма кола, появила се сякаш в отговор на чута молитва. За миг Ванда не можа да издаде нито звук. Усещаше, че сърцето й бие в гърлото, обля я гореща вълна, сякаш буен поток кръв бе нахлул във вените. Торбата с покупки падна от ръцете й и се разкъса на земята, но тя не обърна внимание на това. Изкачи стълбите като дете и закрещя, блъскайки вратата.