Крепейки бисквитите на чинийката с чашата чай, тя внимателно тръгна към тънещата в мрак всекидневна.
Глава 42
— По-високо, Попи — извика Майкъл.
Сидни веднага тласна още по-силно люлката, която се издигна високо във въздуха. Съседната люлка беше заета от едно по-голямо момче и Майкъл държеше да го надмине.
— Сега се засили сам. Няма само аз да се напъвам — каза шеговито Сидни на внука си.
Майкъл се разсмя и смехът му подейства като балсам за свитото сърце на Сидни. Той е щастлив тук с нас, каза си Сидни. Това е важното. Това и Долорес.
Сидни погледна към пейката под черешовото дърво. Долорес седеше неподвижно, обърната към тях, макар че той не виждаше очите й зад черните очила, които носеше. Преваляваше, но тя не сваляше слънчевите си очила.
— Хайде пак, Попи — помоли го Майкъл.
— Уморих се вече — каза Сидни. — Ще отида да седна при баба ти. Засили се сега и ще го настигнеш. — Той намигна на по-голямото момче на съседната люлка.
Майкъл, който усети, че губи скорост, започна съсредоточено да се засилва.
Сидни отиде на пейката, седна до жена си и извади носната кърпа да избърше челото си.
— Пфу-у — въздъхна той. — Половин час от това упражнение и сърцето ми се разбива.
Долорес го погледна с помръкнала усмивка и го потупа по ръката, загледана във внука си на люлката.
— Да го заведем ли на вечеря в някой от крайбрежните ресторанти? — попита Сидни.
— Започва да вали — каза Долорес.
— Може и да не завали — отвърна Сидни.
— Сигурно няма — съгласи се тя.
— Може да седнем вътре. Ще си поръчаме миди на вълнолома. Има една закрита тераса, откъдето можем да гледаме вълните.
Долорес кимна.
— Не е лошо — каза тя с глух глас.
— Трябва да му осигуряваме занимания — каза Сидни. — Да се правим, че това е ваканция, за да не страда.
— Прав си — каза Долорес.
— Тук му е най-добре. При нас. При така създалите се обстоятелства той е наш.
— О, да, при така създалите се обстоятелства — каза Долорес.
И двамата замълчаха, загледани във внука си. Майкъл вече беше загубил интерес към люлката, след като дядо му не участваше в люлеенето. Другото момче, което носеше баскетболна топка, започна да я хвърля в коша. Майкъл се мотаеше край игрището и подритваше камъчета. Момчето улови погледа на Майкъл и му подхвърли топката. Майкъл се стресна, не успя да я хване, но хукна смело след нея и се върна под коша. После се прицели.
— Дриблирай първо — посъветва го по-голямото момче и се зае да му покаже как се прави това.
Сидни въздъхна и кимна.
— Така е най-добре — каза високо той.
Долорес не отговори. Сидни я погледна. Знаеше, че трябва да я попита какво има, но изражението на лицето й го изпълваше със страх. Нещо я тревожеше, измъчваше я. Цял ден беше така, от момента, в който се обади един репортер и спомена името на свидетеля — Доминик Ванезе. Но защо, разсъждаваше отчаяно той. Засега всичко е наред. Лаура е в затвора, където й е мястото, а Майкъл е при тях. Ужасно положение, но това все пак е някакво разрешение. Той мислеше, че Долорес най-накрая ще бъде доволна. Е, не точно доволна, но по-спокойна при това развитие на нещата. Мислеше, че ще си възвърне бодрия дух. Беше направил всичко, което един мъж можеше да направи. А тя седеше все така тревожна и притеснена.
Сидни си припомни времето преди Джими да умре, когато животът им беше като сбъдната мечта за щастие. След като се ожениха, той си мислеше, че лошото и трудното ще дойде, когато двамата остареят и се разболеят и започнат да се грижат един за друг. Но лошото и трудното, дойде рано, със смъртта на сина на Долорес. Понякога Сидни се чудеше дали щастието не ги е отминало завинаги.
Няма да питам нищо, каза си той. Ще се правим, че се радваме на днешния ден.
— Сидни, трябва да поговорим за това — каза тя.
— За кое, скъпа? — Сърцето му се сви от тона на нейния глас.
— Знаеш много добре — каза тя. — За свидетеля. Мисля си за това, откакто чух името му тази сутрин от репортера.