— О, вярно е — въздъхна Рон.
— Трябва да я доведем тук и да я разпитаме — каза замислено Клайд.
— Нейният адвокат няма да се съгласи на такова нещо — предупреди Рон.
Клайд махна с ръка.
— Надявам се, че ще измислим нещо. В рамките на закона, разбира се.
— Разбира се, — каза иронично Рон. — Но защо мислиш, че тя ще иска да го издаде? Ванезе не е споменал нито дума за него. А тя твърди, че е невинна.
Клайд взе един молив и започна да почуква с него по бюрото си.
— Хрумна ми нещо. Може би, ако тя реши, че й вярваме… — каза той.
— От къде на къде ще реши такова нещо? — попита Рон.
— Нали току-що каза, че понякога си мислиш, че тя говори истината — каза Клайд.
— Ами, да — съгласи се предпазливо Рон. — Понякога така си мисля.
— Хайде да видим колко добър актьор си — каза Клайд, накланяйки се над бюрото си. — Да видим колко си убедителен.
Рон го изгледа подозрително.
В съдебните коридори, виещи се като лабиринт, светваха сигнални лампи, което означаваше, че водят затворник. Забила очи в земята, Лаура влачеше веригата, свързваща по неумолим начин китките и глезените й. Не искаше да види погледа в очите на служителите, които я наблюдаваха, докато се придвижваше. Придружаващите я от затвора надзиратели наредиха да седне на пейката пред кабинета на окръжния прокурор и единият от тях почука на вратата.
— Влез — извика отвътре плътен глас и пазачът съобщи, че Лаура е пристигнала.
Тя не знаеше защо е тук. Днес нямаше работа в съда. Просто бяха наредили за пет минути да се приготви.
Докато чакаше на твърдата пейка, голите й ръце настръхнаха. В окръжния затвор беше задушно, краткото пътуване в затворническата кола беше още по-лошо, но сега, в прохладните бели коридори с климатична инсталация тя замръзваше.
Окръжният прокурор се появи на вратата.
— Искате ли да изчакате вътре, мисис Търнър? — каза той и посочи към кабинета си с голямата си, идеално поддържана ръка. — Свързахме се с адвоката ви мистър Станхоуп и той всеки момент ще пристигне.
— Добре — каза Лаура, доволна, че може да се махне от студения коридор и пристъпи тежко в кабинета на окръжния прокурор. Надзирателят я заведе до стола пред бюрото му, кимна й и тя седна.
До бюрото седеше Рон Ленард и Лаура веднага съжали, че прие да влезе. Окръжният прокурор изпрати надзирателя да чака отвън. После седна на бюрото си, заемайки непринудена поза.
— Мисис Търнър — започна любезно той, — искаме да поговорим с вас.
В главата на Лаура сякаш се включи алармена инсталация.
— Защо съм тук? — попита рязко тя. — Къде е адвокатът ми? Той нали трябва да присъства?
Окръжният прокурор вдигна примирително ръце.
— Точно така. И както ви казах, всеки момент ще дойде — обясни той. Лаура го гледаше с присвити очи и го чакаше да продължи, без да каже нито дума. — Не искаме да ви разпитваме — добави той. — Точно обратното, днес искаме да обсъдим един странен въпрос, отнасящ се до вас като обвинена в убийство. Вижте, следователят Ленард развива една теория, която е много интересна. Признавам, че е трудно приемлива, но е интересна. Той смята, че мистър Ванезе лъже, а вие казвате истината. Смята, че сте невинна.
Думите му подействаха на Лаура като шамар. Тя погледна Рон Ленард и когато той вдигна очи към нея, тя видя как в обичайния му безстрастен поглед нещо трепна.
— Опитвам се да погледна обективно на нещата — каза окръжният прокурор, — но признавам, че ми е необходима вашата помощ. Затова решихме да изложим неговата теория пред вас и да видим какво мислите вие. Явно някой е наел Хърман Пауел да убие съпруга ви. Нека да приемем за момент, че това не сте вие. — Той се обърна към следователя.
Рон Ленард се изкашля и погледна бележника си. Лаура се опита да съсредоточи вниманието си върху него. И въпреки всичко усети как сърцето й се изпълва с надежда. Възможно ли е този човек, който изглеждаше толкова враждебно настроен към нея, най-сетне да е разбрал, че греши? Мислите й се завъртяха около освобождаването й, около връщането й при Майкъл, при… За кой ли път си припомни посещението на Марта, нейното описание на Боб Гърстър. Това е бил Иън. Но как е възможно? Ако…
Окръжният прокурор забеляза тревожния поглед на Лаура.
— Мисис Търнър, не сте ли любопитна да чуете какво ще ви кажем? — попита той.