Лаура откъсна очи от Рон Ленард и видя нахлуващия Къртис Станхоуп, облечен в светлозелено ленено сако и вратовръзка на морски кончета.
— Какво, по дяволите, търси тук моята клиентка? — попита Станхоуп прокурора. — Ако така си вършите работата в тоя загубен окръг, нека да ви кажа, че…
— Не правим нищо незаконно — каза спокойно окръжният прокурор.
— Разпитваха ли ви? — обърна се Станхоуп към Лаура.
Лаура се поколеба, после поклати глава.
— Не точно.
— Защо настояхте да присъствам? — попита високо той и поклати отвратен глава. — Ако искате да кажете нещо на мисис Търнър, ще го кажете на мен. Казах ви, че ще дойда по обяд. Как смеете да я викате тук без мен? Искате ли това дело да не стигне до съд? Мисис Търнър, не си ли знаете правата?
— Няма значение — каза глухо Лаура.
— Сега ще мълчите. Аз ще говоря — каза Станхоуп.
— Искахме само да съобщим на мисис Търнър какво мислим по някои въпроси — каза окръжният прокурор Джаксън.
— Можете да съобщите на мен — отговори Станхоуп.
— Разбира се, адвокате. Открихме някои факти за съпруга на мисис Търнър, които смятахме, че тя ще иска да знае.
— С други думи, опитвате се да я накарате да свидетелства срещу него. Предложиха ли ви някаква сделка? — обърна се Станхоуп към Лаура. — Нали не сте приели нищо от тези хора?
Лаура поклати глава.
— Започвам да съжалявам, че не сте приели, защото ако са имали наглостта да… — извика Станхоуп.
— Чакайте малко — прекъсна го Джаксън.
Докато двамата спореха, Лаура извърна очи. Рон Ленард улови погледа й и отвърна предупредително.
Лаура знаеше какво иска той. Искаше от нея да помисли за онова, което й беше казал. Като че ли мога да мисля за нещо друго, каза си отчаяно тя.
Глава 44
Лаура нямаше спомен за връщането от съда в затвора. Преди да я изведат от съда и да я качат в чакащата затворническа кола, Станхоуп я посъветва да не обръща внимание на нищо, което й бяха казали, защото според него се бяха опитали да я подведат. Прилагали най-стария номер — взаимно уличаване на заподозрени. Кажете ли, че Иън е замесен в това, и с двама ви е свършено, заяви Станхоуп. В мига, в който Станхоуп изрече тези думи, Лаура разбра. Адвокатът смяташе, че тя е виновна. Защитаваше я, но не защото вярваше в нейната невинност. За Станхоуп всичко това беше някакъв вид интелектуална игра, чиято цел беше да се надхитри окръжният прокурор. Те си разиграваха номера. За тази игра Станхоуп щеше да получи голям хонорар, независимо дали ще спечели, или ще загуби. Това нямаше нищо общо с вина или с невинност. Той мислеше същото, което мислеше и окръжният прокурор — че тя и Иън са се наговорили да убият Джими.
Станхоуп беше нетърпелив и ядосан, че са прекъснали работата му и са го извикали да дойде тук. Червендалестото му лице беше потно. Нищо не им казвайте, повтори той. А следващия път не напускайте килията, преди аз да дойда. Или първо се свържете с мен. Днешното ми идване тук беше безсмислено, скара й се той като ядосан родител. Те ще приказват какво ли не, за да ви накарат да проговорите. Ще измислят какво ли не, за да ви объркат. Трябва само да си мълчите. Не им давайте никакво оръжие в ръцете. Лаура усети, че му се извинява, докато той си затваряше чантата. След това надзирателите я поведоха към гаража на съда. Тя схвана какво казва Станхоуп. Той не разбира, помисли си тя, когато колата потегли.
Много скоро се озоваха в подземния гараж на затвора и Лаура бе свалена от колата. Без да разсъждава, съвсем машинално, докато отключваха вратата, тя се подготви за миризмата на затвора. Изчака да я претърсят, довлече се до килията, усети, че някой я побутва да пристъпи вътре и после отново заключва. За нея това нямаше значение. Мислите й бяха другаде.
Невинните приказки на Марта предния ден бяха отприщили страхове и съмнения. И сега всичко това, което Рон Ленард й наговори… Следователят й се бе сторил толкова искрен. По някакъв начин Лаура знаеше, че той е убеден в правотата на думите си. Това не беше номер от негова страна. Той започваше да гледа на нея като на невинна, като на жертва, каквато беше и Джими. Жертва на мъжа, за когото се бе омъжила.
Лаура се опита да мисли трезво. За Иън и за начина, по който се срещнаха. За деня, когато се видяха на кея. Майкъл беше отишъл при яхтата му. Нямаше как той да е подготвил това, нямаше как да го е предвидил. Изглеждаше толкова невинно, толкова… толкова случайно. Това беше случайност, каза си тя. По този въпрос беше спокойна. Та нали можеше и да не отиде на кея точно този ден. Той можеше и да замине и тогава двамата никога нямаше да се срещнат. Но случайно или не, това беше станало. Когато се срещнаха, той се престори, че не я познава. А е знаел коя е тя. Знаел е къде живее. Знаел е наизуст нейните книги. Още тогава.