Лаура разбираше, че той се шегува, но главата й се въртеше. Имаше чувството, че е топка, която подхвърлят ту насам, ту натам.
— Аз току-що… Как е възможно?
Началникът на затвора Фъргюсън, който очевидно обмисляше внимателно всяка своя дума, замълча, след което обясни пестеливо положението.
— Очевидно свидетелят днес е оттеглил обвинението си срещу вас. Твърди, че е направил грешка. Както разбирам, окръжният прокурор не е никак доволен от тази работа. Но след като свидетелят се отрича от показанията си, няма основание за задържането ви. Подробностите ще трябва да научите от адвоката си.
— Той е признал, че е излъгал? Но защо изобщо е трябвало да лъже? — извика Лаура.
— Мисис Търнър, според този документ вие сте свободна — изправи се началникът на затвора. — Ако бях на ваше място, щях веднага да си тръгна. Можете да си вземете дрехите и личните вещи. Надзирателят ще ви придружи. Желая ви всичко хубаво.
Лаура се изправи, но не знаеше какво да мисли. Нямаше доверие на тези хора. Това беше някаква ужасна шега, която просто щеше да я довърши. Само се пошегувахме, очакваше да чуе тя. А сега, обратно в килията.
— Хайде да вървим — подкани я надзирателят, но гласът му не прозвуча много грубо.
Тя беше свободна. Той я заведе при една служителка, седнала зад пластмасова преграда, и подаде заповедта, връчена от началника на затвора.
Жената изчезна някъде, все едно че беше пощенска служителка и отива да търси препоръчано писмо. Дрехите ми, помисли си Лаура. Спомни си онази вечер. Играеха на карти. Тя беше с джинси и с гуменки. Други вещи нямаше. Нищо не си беше взела. Представи си лицето на Майкъл и очите му, станали още по-големи от страх. Какво ти причиних, каза си тя.
Служителката се върна и бутна към нея един пакет.
— Преди да си тръгнете, проверете дали това са вашите вещи — каза тя.
Докато отваряше пакета, ръцете на Лаура трепереха. Ето ги старите избелели джинси, тениската, гуменките. Понечи импулсивно да ги притисне до гърдите си. Сякаш бяха стари приятели, дошли да я утешат.
— Преоблечете се там — каза надзирателят и посочи една малка тоалетна за посетители. — Затворническите дрехи оставете в коша.
Единствената заповед, която прозвуча като музика в нейните уши. Лаура отиде в тоалетната и тъй като вече не беше затворничка, заключи вратата зад гърба си.
Преоблече се, излезе от тоалетната и се огледа. Надзирателят се усмихна, като я видя в неугледните летни дрехи. Тя имаше вид на жена, която се кани да поработи в градината си. Той я придружи до чакалнята.
— Искате ли да се обадите на някого? — попита той и посочи с глава към телефона. — Да кажете на съпруга ви да дойде да ви вземе?
— Не — каза рязко тя. После се огледа и безпомощно добави: — Не знам.
— Може да използвате телефона — продължи надзирателят. — Ако никой не ви чака или нямате пари, може да извикаме такси за сметка на затвора. Всичко хубаво — протегна ръка той.
Лаура стисна сковано ръката му, не можеше да се насили да бъде груба, дори тук, дори след всичко това. Огледа се с чувството, че е съвършено сама и че не знае къде да отиде. Изведнъж чу един познат глас, който извика:
— Мамо!
Обърна се и го видя, втурнал се към нея, събарящ столове, с паника в очите. Тя се олюля и в следващия миг вече го прегръщаше. Никога в живота си не бе изпитвала нещо по-прекрасно. Искаше й се никога да не го пуска, опияняваше се от чистата му коса, от познатото ухание.
— О, сладкият ми той — каза тя. Опипа дрехите му, усети, че са влажни и добави: — Мокър си.
— Вали дъжд — каза той, притиснал глава в рамото й.
Вярно, помисли си тя. В колата на връщане към затвора, Лаура видя, че вали. Смътно си спомни чистачките, които сякаш отмерваха разстоянието. Тогава нямаше никакво значение какво е времето. Нали не отиваше никъде — или поне така си мислеше. А сега, сега прегръщаше Майкъл.
— Какво правиш тук? Как дойде? — извика тя.
— Баба и Попи ме доведоха — каза той, без да отмести глава от нейното рамо.
Тя вдигна очи над меката му коса и видя Долорес в ъгъла до телефона.
Лаура пак погледна и не можа да повярва на очите си. Взе Майкъл на ръце и отиде при Долорес, която отвърна предизвикателно на погледа й. Като се изключи срещата им в съда, двете се изправяха за първи път лице в лице след смъртта на Джими.
— Здравей, Долорес — каза сковано Лаура. — Благодаря, че доведе Майкъл.