Като се изключи слабата светлина над вратата на банята, коридорът тънеше в мрак. Лаура тръгна към спалнята. Щом стигна до стълбата, се обърна и погледна назад. На долната площадка имаше един прозорец от цветно стъкло, който пропускаше сноп лунна светлина. Иначе долу беше тъмно и тихо. Тя се ослуша, после пристъпи към стаята си. Едва направи няколко крачки, когато пред нея изникна една тъмна фигура, която излезе в коридора през вратата на спалнята.
Като видя мъжа в коридора, Лаура се опита да поеме дъх, после изпищя. Сърцето й бясно заби, а косата й настръхна от страх.
— Джими — прошепна тя, но знаеше, че това не е Джими. — Кой е? — извика тя, но думите прозвучаха като хленч.
Мъжът пристъпи към нея. Беше облечен в черно и носеше маска на лицето си. Когато приближи, тя видя, че държи нещо в ръката си, облечена в ръкавица.
Лаура се олюля и замръзна на място, с широко отворени очи и сковани от ужас крака.
— Джими — извика тя със слаб глас. — Помощ!
Преди да успее да помръдне, преди някаква мисъл да мине през главата й, мъжът се хвърли върху нея. Тя се опита да отстъпи, търсейки перилото на стълбата, но зад нея бяха само стъпалата. Мъжът светкавично замахна с ръка и я удари. Тя пое удара с главата си. Помъчи се да се хване за нещо, но не можа и започна да пада.
Глава 4
Лаура отвори очи, усети остро пулсиране в главата си, а когато се опита да помръдне, силна болка проряза глезена й. Беше паднала на долната площадка, изтъркаля се по стъпалата. Къщата все още тънеше в мрак и тишина. Усети нещо мокро и лепкаво на челото си и на едната си буза. Дори в тъмното можеше да види тъмни петна отпред на белия си халат.
В първия момент не можа да се ориентира. После изведнъж образът на нападателя нахлу в съзнанието й. Тя отвори уста да извика, спомни си и сподави вика. Ами ако е още тук и я чуе? Какво търсеше тук? Къде е Джими? Защо не идва? А Майкъл? О, господи!
Мисълта за беззащитното й дете я изправи на крака, но докато се надигаше, извика от болка. Вкопчи се в перилото за опора и преодоля стъпалото. Джими, Майкъл. Шепнеше имената им, сякаш казваше молитвата, докато изкачваше стъпалата едно по едно. На всяка крачка поглеждаше назад към тънещата в мрак стълба, очаквайки да види там облечената в черно фигура, която я гледа с невиждащи очи. Още ли е там? Сърцето й биеше, сякаш щеше да се пръсне. Там ли е? В къщата ли е? Мислите й се насочиха към Джими. Защо не идва? Ако можеше да дойде, нямаше ли да дойде? Искаше да го извика, но не смееше. Онзи човек може би е долу. Ще я чуе. И ще се върне.
Лаура изкачи стъпалата и спря, колебаеща се в коя посока да тръгне. По-близо беше спалнята, където беше Джими. Където трябваше да бъде. Може би спи. Или е ранен. Или… Не искаше да мисли повече. Тревожеше се повече за детето си, за рожбата си, за най-уязвимото същество. Детската стая беше в дъното, но отстрани имаше парапет, на който можеше да се подпира. Това не беше въпрос на избор. Трябваше да отиде при Майкъл.
След като успя да се придвижи бавно покрай парапета, тя стигна до дъното на коридора и се свлече пред вратата на Майкъл. Той беше там, в леглото си. Лаура бързо претърси с поглед ъглите на стаята. Беше тъмно, виждаха се само неясни очертания, може би играчки или мебели, а може би нещо друго. Мина й през ум как понякога Майкъл се разплакваше, уплашен, че някакво чудовище се крие в ъгъла. Тогава двамата с Джими палеха лампата и му показваха, че няма от какво да се страхува. Тя напипа с треперещи пръсти електрическия ключ, но не посмя да запали лампата. Ако мъжът е още в къщата, внезапно появилата се светлина може да привлече погледа му. Тя стигна с куцукане до леглото и се строполи на него. Майкъл се размърда и промърмори нещо.
— Не… — Дъхът му я погали като пролетно ухание. Лаура зарови лице в горнището на пижамата му.
— Слава богу — прошепна тя. — Благодаря ти, Господи.
Лаура вдигна глава, огледа се, но стаята беше тиха. Прегърна здраво Майкъл, усети дишането му и го благослови. После го разтърси и прошепна:
— Майкъл, миличък, събуди се. Трябва да дойдеш с мама.
Майкъл изсумтя, недоволен, че го будят, след това отвори очи.