— Вярно е, че знаех за теб — каза той с треперещ глас. — Когато Филип беше много болен, Андрея, една жена, с която работехме заедно, му донесе книги в болницата. Една от тях беше твоята книга. Тя му беше любимата. Искаше да му я чета много пъти. Аз отварях книгата и виждах теб. Гледах красивото ти лице на обложката. Познах те веднага, въпреки че бяха минали толкова много години. Същото лице, което веднъж се надвеси над една яма и обеща да ме спаси. Моят ангел пазител. Явил се да ми помогне отново. Не мога да ти обясня какви бяха онези дни. Седях до него и го гледах как измъчван от болката, ми се изплъзва. Твоята книга, твоята снимка се превърнаха в нещо свещено и за двама ни. Лицето ти. Не се отделях от лицето ти. А той си отиде. Тялото му не издържа, предаде се и се стопи пред мен.
Лаура не искаше да си представи Филип в болничното легло. Но беше невъзможно. Погледна Иън, искаше да протегне ръка и да го докосне. Но ужасите, които Рон Ленард й беше втълпил, я караха да се въздържа. Ти ли го докара до болничното легло, питаше се тя. Това част от лудостта ти ли е?
— Понякога, след онези дни, си мислих за това как ще те намеря. Исках просто да ти благодаря. Мисля… че разиграх номера, че съм друг, само за да те открия. Боб Гърстър. Хванах се за тази идея. Така можех да мисля за нещо друго, освен за… — Той поклати глава, присвивайки очи при тези спомени от миналото. — Толкова хубаво беше да съм друг, поне за кратко. Знам, че сега звучи налудничаво, но тази идея… мисълта, че ако успея да те намеря…
Той звучеше толкова искрено, че тя усети как започва да се поддава. Да иска да му повярва. Той те разиграва, предупреди се Лаура. Не се хващай отново. А Джими, напомни си тя. Не забравяй Джими.
— Колко странно, че не спомена нищо за това, когато случайно се срещнахме.
— Случайно беше — потвърди той. — Е, може би не съвсем. Добре, когато пристигнах, знаех, че живееш тук, в този град. И не бързах да си тръгвам. Добре. Имах намерение да те открия. Макар че знаех, че имаш съпруг и дете. Не съм искал да те съблазнявам или нещо такова. Просто исках да те видя — и да ти разкажа всичко.
— На какво основание си мислил, че аз ще проявя интерес към теб или към твоите проблеми? — попита рязко и грубо тя.
— На никакво. Не знам. Ти просто не ми излизаше от главата. Може би беше някакъв вид телепатия. Давах си сметка, че звучи налудничаво, но може би съм знаел, че ти също страдаш…
— Да — отвърна троснато Лаура. — Налудничаво е.
— Знам, че така звучи. Затова не можех да ти го кажа. Ти ме намери… а след това беше вече много късно да ти казвам… знаех какво ще си помислиш.
— Не може да знаеш какво съм щяла да си помисля. Ти беше напълно непознат за мен. Господи, как само влязох в капана ти.
— Чакай малко — извика гневно Иън. — Нямаше никакъв капан. Наречи го съдба или случайност, но не и капан. Когато тръгна към яхтата, имах чувството, че коленете ми се размекват. Все едно че срещата ни беше предопределена. Не се преструвай, че ти не изпита нещо подобно. Аз го почувствах у теб в мига, в който се срещнахме…
Тя помнеше какво изпита тогава. И се разгневи, че той иска от нея да си спомни. Тя не само му беше повярвала, беше го пожелала. И се омъжи за него, а сега господ да й е на помощ.
— А как стана така — попита тя през стиснати зъби, — че съпругът ми беше вече умрял, когато ти дойде да ме търсиш? И това ли беше съдба? Или ти помогна на съдбата?
Иън се изправи на крака и се втренчи в нея. Пронизително сините му очи сякаш бяха побелели. Лицето му застина в безмълвен гняв. Тя отвърна на погледа му. Някой беше убил нейния съпруг, а полицията подозираше точно този човек. Човека, за когото се беше омъжила. О, господи, какво направих. Нямам вече какво да губя. И веднага си помисли за Майкъл.
— Не — извика Лаура и тръгна към стълбата.
Неговите очи гневно искряха.
Иън тръгна към нея. Хвана я и стисна здраво ръцете й.
— Как смееш да кажеш такова нещо? След като стоях неотлъчно до теб. Вярвах в теб. Независимо какво разправяше полицията или който и да е друг, вярвах в теб. А сега ти обвиняваш мен? Ще се опитам да забравя какво каза, Лаура. За доброто и на двама ни, ще се опитам да го забравя.