— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Пусни ме!
— Какво става тук?
Лаура погледна нагоре, фигурата на един униформен полицай се бе надвесила над тях от палубата. Когато заслиза по стълбата и големите черни мокасини заскърцаха, тя позна началника на полицията Мур. Как се преобръщат нещата в рамките на един ден само, помисли си тя. Ничие друго присъствие не би я зарадвало повече. Направо се сдържа да не се хвърли на врата му.
— Винсънт Мур — извика тя.
Иън веднага я пусна. Винс Мур се спусна тромаво в каютата. Едрата му фигура сякаш изпълни затвореното пространство. На Винс неведнъж му се бе налагало да усмирява семейни двойки, ожесточено вкопчени един в друг. Но тези двама души бяха различни от другите. Винс Мур обикновено виждаше омраза в гневните лица на съпрузите и раздразнение в налетите със сълзи, насинени очи на съпругите. Но гледката, която сега наблюдаваше, го объркваше. Лаура гледаше съпруга си с ужас, сякаш той беше призрак, а в очите на Иън се четеше обречеността на осъден човек.
Винс изпита чувство на вина към Лаура и желание да я защити. Той разбра какво се бе случило с Доминик Ванезе. Долорес говореше със заобикалки, даваше неясни отговори, но той разбра. Лаура беше натопена от роднините си, чиято съвест бе проговорила със закъснение. Винс започваше да мисли, че тя през цялото време е обвинявана несправедливо. В края на краищата нямаше никакви доказателства срещу нея. В края на краищата не е ли за това правосъдието? А полицията не трябва ли да защитава невинните? А колкото до този човек, до Търнър, Рон Ленард изглеждаше много сигурен за него. Ако Рон се окажеше прав, този човек имаше сериозен душевен проблем. И ако се съдеше по лицето на Лаура, Винс смяташе, че тя е стигнала до същото заключение. Той изпита силно желание да се погрижи за нея като за собствена дъщеря. Опита се да си представи как би искал някой да се държи с Кейти, ако тя е изпаднала в такава беда.
— Какъв е проблемът, Лаура? — попита Винс с дрезгав, добродушен глас.
— Искам само да си отида. Не му позволявайте да тръгне след мен — каза умолително тя.
Винс кимна към стълбата.
— Тръгвай и иди където искаш. А вие, мистър Търнър, ще останете тук, защото следователят Ленард иска да ви зададе няколко въпроса. Той всеки момент ще дойде. Трябва да го изчакате. Аз ще бъда на палубата, за да съм сигурен, че няма да мърдате — каза Мур и се обърна кавалерски към Лаура. — Ще ти помогна по стълбата.
Лаура пое протегнатата ръка на полицая. Не се обърна да погледне Иън. Мислеше само как да се махне.
Глава 48
Ванда изключи пералнята, мушна ръка в барабана да провери колко влажни са дрехите и се ослуша. Стори й се, че Гари я вика. Но къщата беше тиха, като се изключат глухите гласове от телевизора.
— Гари — извика тя.
Отговор не последва. Тя събра сухото бельо и чорапите и надникна в празния коридор.
— Гари? — извика тя този път по-настоятелно.
— Какво има? — отвърна раздразнено той.
— Викаше ли ме за нещо?
— Не — отговори троснато той.
Ванда притисна към гърдите изпраните му дрехи, все още топли след изсушаването, и продължи с домакинската работа. Винаги ставаше така, когато вършеше нещо шумно — чистеше с прахосмукачка или включеше миксера. Тогава й се причуваше, че той я вика, че има нужда от нея. Но той всеки път отричаше, че я е викал. Всъщност ядосваше се от това. Ядосваше се, че тя го пита, сякаш не му беше приятно майка му да се грижи за него. А тя просто правеше това, което винаги бе правила. Проверяваше дали той е добре. Защо сега това изведнъж го ядосваше, чудеше се тя. Нали откакто всичко започна, тя беше до него всеки миг и всеки час?
Ванда сгъна изпраните дрехи на масата, специално поставена там за нейно удобство. Къщата беше обзаведена с всичко необходимо. Колко жалко, че живееше сред такива удобства само заради катастрофата и застраховките. А удобствата нямаха никакво значение за нея. Веднага би се отказала от тях, стига това да му спести болката и страданието. Можеше да пере и на ръка, ако за него това имаше някакво значение. И се тревожеше, че откакто се върна, той проявяваше нетърпимост към нея. Сякаш се беше променил, докато го нямаше вкъщи при нея. Изведнъж бе станал неспокоен и раздразнителен, приемаше неохотно порядъка, който тя налагаше. Когато му слагаше да яде, казваше, че не е гладен или че ще яде по-късно. Няколко пъти се наложи да му напомни доста строго, че не може да я кара по този начин. Обикновено това беше достатъчно да се вразуми. Той винаги беше добро момче. Понасяше страданието си без да се оплаква. Както и тя понасяше своето страдание.