На екрана се появи лицето на Лаура.
„Какво ще правите сега, след като вече сте свободна?“, попита един репортер.
„Ще замина оттук“, отговори тя. „Няма да остана нито миг повече в този град. Нямам какво повече да кажа.“
Ванда чу шума от кола, която излизаше от алеята. Погледна закачалката до вратата. Якето, което Гари носеше дори през лятото, го нямаше. Тя се обърна рязко към прозореца и видя как колата му се отдалечава.
— Гари! — изпищя тя. — Върни се!…
Глава 49
Ето ни тук, скъпи, каза си Лаура. Приклекна пред паметната плоча от гранит и сложи букета от хортензии, които току-що бе откъснала зад къщата си, във вазата на гроба на Джими. По пътя към гробищата спря пред дома си да откъсне цветята. Пам Гарити беше излязла на двора да събере играчките на Луис и като видя Лаура да къса цветя за голям букет, я заговори любезно, почти извиняващо се.
Лаура знаеше, че Пам се е усъмнила в нейната невинност след арестуването й за убийството на Джими. Не че бе казала нещо — просто тонът на гласа й издигаше преграда между двете. Отначало Лаура се почувства малко като Цезар — изумена и обидена, че дори най-близката й приятелка се обръща срещу нея. Представяше си обаче как е злорадствал Дуейн, когато я арестуваха. Освен това в човешката природа беше заложена склонността да се приема официалната версия за истината. Презумпцията за невинност няма значение. Щом един човек го арестуват, повечето хора започват да мислят, че е виновен.
Освен това, разсъждаваше Лаура, вече започвам да свиквам с тези обиди и да не им обръщам внимание. Предателството се бе превърнало във всекидневие за нея. Помисли си за Иън и изтласка мисълта за него от главата си. Пам изобщо не ме интересува, каза си тя. Двамата с Майкъл заминаваме оттук и споменът за Пам и цялото й семейство постепенно ще избледнее. С Майкъл ще си намерим нови приятели и нов дом. Но на кого ще мога някога пак да се доверя, запита се сериозно тя. Мислеше си всичките тези неща, докато обясняваше на Пам, че ще занесе хортензиите на гроба на Джими. Той много обичаше цъфнали хортензии. Те бяха толкова красиви, някак екстравагантно раздърпани, като изсипали се синьо-виолетови снежинки върху плоските тъмнозелени листа. Той казваше, че хортензиите са като очите й. Лаура приемаше комплимента, макар и да знаеше много добре, че нейните очи са сиви, а не пурпурносини като цъфналите хортензии. Но може би на него…
Сега, докато коленичеше на гроба му, мъглявият дъжд придаваше на цялото небе сивия оттенък на гранитния надгробен паметник. В този дъжд на гробището нямаше никой. Нямаше други опечалени, които да крачат по тревистия килим, който блестеше мъхестозелен в мрачния ден. Лаура каза една молитва и докосна паметника. Джими бе погребан до баща си Джеймс Рийд старши. Лаура се помоли и за свекъра си, когото не познаваше. Но нали неговата кръв течеше и във вените на Майкъл. Макар че никога не го бе виждала, тя завинаги беше свързана с бащата на Джими, първия съпруг на Долорес.
Майка ти ми подаде ръка най-накрая, помисли си Лаура, говорейки на Джими, сякаш той се бе изправил край нея и чуваше мислите й. Наистина го направи. Мислех, че никога няма да изляза от затвора. Не знам какво точно се е случило. Може би никога няма да узная. Знам обаче, че човекът, който ме измъкна оттам, е Долорес. Когато всички се нахвърлиха върху мен, тя постъпи честно и справедливо. Ти винаги казваше, че тя е такава, нали? А аз смятах, че ти имаш по-проницателно око за хората от мен. Обещавам ти, че независимо къде сме с Майкъл, той винаги ще знае кои са родителите на баща му.
Лаура въздъхна. Джими, Джими, каза си тя. Как стана така, че се оказахме разделени по този начин? Разделени от едно разстояние, което никога не можем да извървим. Целият ми живот трябва да мине, за да мога пак да те видя. И докато си мислеше това, се чудеше. А той ще иска ли отново да я види, след всичко, което бе направила? След като се бе омъжила за човек, който беше…
Лаура нямаше желание да довърши мисълта си. Просто умът й отказваше да го побере. Ще ми простиш ли, скъпи, питаше тя, загледана в името Джеймс Рийд младши, издълбано в гранита. Лаура не си беше изградила ясна представа за отвъдния свят. Обикновено си представяше, че това е място, където душите се срещат без омраза и съжаление. Сякаш житейските събития на земята не са били толкова важни. Всички ядове и скърби избледняват и единственото важно нещо е любовта, която човек е изпитвал към другия в земния живот. Ако това действително е така, двамата ще се срещнат и ще се насладят на срещата си.