Вбесен от този обрат на събитията и смътно разтревожен за Лаура Търнър и сина й, той не внимаваше къде върви. Бързаше. Обувките му с кожени подметки се поднесоха по хлъзгавата палуба, измита от дъжда, и той падна назад. Усети остра болка в гърба си и извика, свличайки се на палубата. Опита се много внимателно да се помести, но болката в гърба беше пронизваща.
— Дявол да го вземе — извика той. Но дори изговарянето на тези думи усили болката.
Групата зяпачи пред магазина бе оредяла, но все още се мотаеха любопитни хора, които нямаше какво друго да правят в този дъждовен ден от отпуската си, освен да гледат какво става на голямата яхта. Едно дванадесетгодишно момиче, надарено с орловите очи на младостта, видя как Рон падна и остана да лежи на палубата.
— Татко, виж! — изкрещя то. — Онзи човек падна на палубата. Ето го, лежи там…
На останалите им трябваше малко време да се убедят. След това още малко, за да решат какво да правят. После няколко мъже и жени, които казаха на децата да стоят настрани, тръгнаха по кея към яхтата и към неподвижния човек, строполил се на палубата.
Глава 50
— Изненадана ли си? — попита Гари.
Лаура гледаше приятеля си, протягайки внимателно ръка, за да докосне лицето му и да се увери, че това е наистина той.
— По-скоро изумена — каза тя. — Господи, колко се радвам, че те виждам. Къде беше?
На бледите му бузи избиха розови петна.
— И двамата преминахме през тежки изпитания — каза мрачно той. — От новините разбрах какво ти се е случило. Още не мога да повярвам.
— Беше… истински кошмар — каза Лаура с престорено весел глас. Приклекна до инвалидната количка и притисна студената му ръка към лицето си.
Двамата тъжно се усмихнаха.
— Никога, нито за миг не съм повярвал, че ти си го убила.
— Благодаря ти. Ти си май единственият. Ти… и колкото и да е невероятно, свекърва ми Долорес. Накрая тя ме защити. Убеди Ванезе да каже истината. Човек никога не знае… — поклати глава тя. — Толкова ми е неприятно да мисля за това. Ти кажи нещо. Какво стана с теб? Къде беше? Какво правиш тук?
— Отбих се у вас. Твоята приятелка ми каза къде мога да те намеря.
— Моята приятелка… О, имаш предвид Пам — каза многозначително Лаура. — Аз мислех, че ти си ми единственият останал приятел. Нали все още си ми приятел?
— Разбира се — отговори той, без да откъсва очи от нея.
— Къде беше? Майка ти беше обезумяла. Разбра ли, че е казала в полицията, че си заминал заради мен? Заради това, че съм се омъжила повторно. Толкова виновна се почувствах. Нали не беше заради мен?
Гари тъжно я изгледа. После кимна.
— В известен смисъл беше заради теб.
— Съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш — каза Лаура и отмести поглед от него.
— Няма нищо — поклати глава Гари. — Това беше тласъкът, който ми беше нужен. Виж, тук дъждът ще ни намокри. Искаш ли да се качим в моята кола?
Лаура погледна часовника си, после погледна към колата на Гари, спряна по-надолу на пътя. Изненада се, че не я позна веднага. Разбира се, че можеше да остане няколко минути с Гари. Долорес ще задържи Майкъл.
— Добре — каза тя.
Отидоха при колата и тя се въздържа да му предложи помощ, докато той се настаняваше на мястото си. Гари няма нужда от помощ, напомни си тя. Той прекрасно се справя. Лаура седна отпред до него и чу изщракването, което означаваше, че всички врати са заключени. Тя го погледна въпросително.
— По навик — обясни той извиняващо се. — Сигурно се чувствам по-уязвим от другите хора.
Лаура кимна и присви очи към замъгленото предно стъкло, през което гробището с добре поддържаните тревни площи и стари дървета изглеждаше като неясна сиво-зелена маса. Усети, че Гари я гледа, и въздъхна.
— Значи бракът не се оказа сполучлив, така ли? — попита той.
— Гари… оказа се, че в основата на брака стои една лъжа. А може би и по-лошо от лъжа.
— Какво значи това? — попита той.
— Това значи, че трябва да се махна от него — поклати глава Лаура. — И от това място.
— Знам — кимна той. — Чух какво каза по телевизията.
Тя замълча, заслушана в дъжда, който тропаше по покрива на колата. После каза:
— Полицията смята, че Иън може да е човекът, който…
— Който какво?
Лаура поклати глава.