Лаура се опита да се усмихне и каза шепнешком:
— Хайде, миличък. Трябва да станеш.
Той запремига, разтърка очи и попита с ясен глас:
— Защо шепнеш?
— Ш-т, миличък — отвърна тя настойчиво. — Моля те, не вдигай шум. Ела с мама.
Все още много сънен, той послушно стана от леглото и високо попита:
— Къде отиваме?
— Тихо, миличък — повтори умолително тя. — Трябва да ми помогнеш. Трябва да ми помогнеш да отидем в спалнята на мама и на татко. Ударих си крака.
Той кимна важно и много сериозно каза:
— Трябва да си взема мечката.
— Добре, вземи си мечката. Хайде — пошепна настойчиво тя.
Стиснал под мишница едно рошаво мече, той я хвана за ръка. Двамата прекосиха бавно коридора. Лаура стискаше зъби на всяка крачка. Най-после стигнаха вратата на спалнята. Тя беше открехната, но не се виждаше какво има вътре.
— Добре — каза тя. — Майкъл, стой така. Чакай тук, където мога да те виждам. И не мърдай!
Той понечи да се възпротиви, но тя приклекна, хвана го здраво за лактите и го погледна предупредително в очите.
— Добре — каза той, преглъщайки възмущението си.
С трепереща ръка Лаура бутна вратата и погледна в стаята. Горните чекмеджета на бюрото бяха отворени. Кутията й с бижута беше преобърната. Лунната светлина влизаше през прозорците и осветяваше леглото. Джими лежеше на леглото. Единият му крак висеше. Беше разперил ръце, обърнал лице към прозореца. Той никога не спеше така.
А може би понякога спи така. Може би спи точно така. Може би докато аз спя, той всяка нощ се обръща по този начин, каза си Лаура. Едно тъничко уплашено гласче някъде дълбоко в нея повтаряше „Не, не“, но тя го заглуши в отчаяния си стремеж да се хване като удавник за сламка. Може би точно така спи. А може би крадецът е ударил и него. Ударил го е по главата, за да загуби съзнание, докато ограбва къщата им. Да, сигурно точно това е станало. Затова тя няма да обръща внимание на ледените клещи, които стискаха сърцето й. Няма да обръща внимание на настръхналите косъмчета по врата си, на ужасното усещане в стомаха си. Ще се прави, че в стаята няма никой.
Не ставаше дума за нападателя. На лунната светлина ясно се виждаше, че той вече не е тук. Имаше обаче нещо друго, чието присъствие се налагаше със своята безмълвност, бездиханност, непоправимост. Лаура не искаше да признае, че го има. Довлече се до спалнята, където лежеше нейният съпруг, молейки се, умолявайки Господ. Само да е добре. Само да е в безсъзнание, просто да е заспал и аз ще… ще направя… всичко, каквото и да е… обещавам… всичко.
Очите му бяха отворени, изцъклени. Едната половина на главата му и възглавницата представляваха тъмна, лепкава маса. Тя го докосна, лицето му беше студено.
— Джими — прошепна тя. — Аз съм. Лаура. Кажи ми нещо. — Окървавената му глава увисна като глава на парцалена кукла. Безжизнените му очи бяха обърнати към друг свят. Гледката, която той представляваше, внезапно я изпълни с ужас. Тя поклати глава и започна да отстъпва назад. — Не-е-е — изпищя тя. — Не-е-е… Джими, не-е-е…
— Мамо! — пребледнялото, стреснато лице на Майкъл, застанал на вратата, и пискливият му уплашен глас й подействаха като плесница. — Мамо, какво е станало? Какво му е на татко?
Лаура се обърна и видя, че Майкъл влиза в стаята. Видя го като на забавен кадър как бута вратата и тръгва към нея с увисналото под мишница мече, викайки баща си. Инстинктивно, без дори да чувства болката в глезена си, тя прекоси стаята, грабна го и го повлече по пода, за да му попречи да види.
— Какво му е на татко? — попита умоляващо той.
Една мисъл само пронизваше ума й. Трябва да го изведа оттук. Трябва да го изведа от стаята. Не мога да го оставя да види. Точно до леглото имаше телефон и тя едва се удържаше да не вдигне слушалката, но протегнеше ли ръка, Майкъл щеше да се освободи и да види баща си. Да го види как лежи целият в кръв. Гледка, която ще го преследва цял живот. Трябва да мисля, каза си тя. За Майкъл.
Много искаше да сграбчи телефона. Ами ако мъжът е още там, пред вратата, и ги чака да излязат? Но Майкъл вече плачеше. Бореше се с нея да отиде при Джими. Отскубваше се от ръцете й. Лаура го стисна толкова силно, че той извика:
— Боли ме така.
— Помогни ми — каза шепнешком тя. — Трябва да ми помогнеш. — В съседната стая, в кабинета й имаше телефон. — Помогни ми! Хайде, по-бързо! — прошепна тя.
— Нека да събудим татко — изплака той. — Татко може да ти помогне.