— Сигурно е било от самотата… пълната самота, която ме лиши от трезва преценка.
— Който уби Джими ли? — попита той.
Тя отпусна глава на облегалката и затвори очи.
— Просто не мога да го повярвам. Всеки път, като си помисля за това, мисълта ми се отклонява в друга посока, нали разбираш. Не мога да повярвам, че съм могла да се омъжа… да се любя… с мъжа, който…
В колата цареше тишина. Лаура изпита някакво успокоение в тъмната, притихнала кола, седнала до приятеля си. Обърна глава и го погледна.
— Не ми каза къде беше ти — проговори тя.
Гари гледаше безизразно през стъклото.
— Бягах — каза той. — Като разбрах, че си се омъжила, нещо в мен се скъса.
Тя го изчака да обясни. Тонът на гласа му я накара да потръпне.
— Карах на север. Стигнах до Бостън. За малко да… бях решил да се самоубия.
— О, не.
— Бях готов да го направя. Бях на ръба.
— Гари, защо? — попита Лаура. Не ми казвай, че е заради мен, помисли си тя. Моля те, недей.
Гари вдигна глава и се облегна на прозореца.
— След смъртта на Джими все едно че не знаех къде съм… Отидох в Бостън, защото той искаше да отида там. Разбрах това, когато ми помагаше за онази стипендия. Все ми разправяше за музея, за града, който съм щял да обикна…
— Той толкова много ти вярваше — каза Лаура.
Гари се усмихна някак накриво.
— Аз го обичах, разбираш ли. Той беше първата ми и единствена любов.
— Не те разбирам — сви вежди Лаура. — Искаш да кажеш… че си бил влюбен?
— Шокирана си, нали? — попита той и в гласа му се прокрадна горчивина. — Но и такива неща се случват.
Лаура кимна, стаила дъх. Признанието на Гари наистина я шокира. Чувстваше се смутена от думите му. Но веднага си даде сметка, че на него му е много по-трудно да признае, отколкото на нея да осмисли казаното. Не искаше Гари да съжалява, че е споделил това с нея.
— Знам — каза тя. — Не го приемай по този начин. Не знаех. Признавам, че дори си мислих…
— Мислеше, че съм влюбен в теб.
— Майка ти каза… каза на полицията… — смутено сви рамене Лаура.
— Майка ми — поклати глава Гари. — Тя също не знае. Никой не знае. Любовта ми към него беше моят живот. Моят таен живот. Когато отиде в колежа, а след това се премести в Калифорния, го виждах само като се върнеше у дома, и смятах, че си е отишъл завинаги. Утешавах се с мисълта, че ми е достатъчно и това, че съм обичал някого. Нали знаеш, по-добре да си обичал и да си загубил някого… Но нямах нищо, с което да заменя загубата — каза тъжно той. — След това, като се премести тук от Сан Франциско, женен и с дете, видях, че е щастлив, че двамата много се обичате. Но всички стари чувства отново ме връхлетяха. Той въобще не знаеше какво изпитвам. Щеше много да се притесни. Щяхме и двамата да се чувстваме неловко. Джими беше толкова почтен. Почтен и добър. Най-добрият, когото познавах…
— Да — каза тихо тя. — Добър беше. — Сигурно съм била сляпа, щом нищо не съм разбрала, помисли си тя. А и Джими също. Тя знаеше, че той никога не си е давал сметка за това. Никога.
— Реших, че най-хубаво е просто да бъда член от вашето семейство… част от вашия свят — каза Гари. — И точно така стана, нали?
— Да, така стана — каза сериозно тя, припомняйки си миналото.
— Той инсталира в къщата си всички тези удобства за мен. Нямаш представа какво означаваше това за мен. Беше доказателство, че съм един от вас. — Очите на Гари се наляха със сълзи. Лаура протегна ръка и стисна студените му пръсти. — Не беше пълноценен живот, но след като това се случи — той посочи с ръка неподвижните си крака, — след всички тези години, когато нямаше никой и нищо, не очаквах нещо повече. Струваше ми се, че е достатъчно…
— Той очакваше много повече от теб — каза разпалено тя. — Винаги смяташе, че целият свят ще те приеме, ако го допуснеш до себе си. Затова искаше толкова много да се включиш в тази програма в Бостън.
— Знам — каза Гари. — Макар че в действителност не исках стипендията. Не исках да заминавам и да се разделям с него. Все едно… след смъртта му успях да запазя разсъдъка си, като мислех за теб и за Майкъл. Нали разбираш, да правя това, което той би правил за вас. Изпращах ти цветя, все едно че той ти ги изпращаше чрез мен… Мислех, че така правя нещо за него… нали разбираш. — Сълзи се стичаха по бузите му, но той не направи опит да ги спре. — А след това, когато ти хвърли тази бомба и ми каза, че си се омъжила… толкова скоро… — Гари поклати глава. — Не знам. Нещо се прекърши. Сякаш най-накрая разбрах, че той си е отишъл завинаги. Че нищо не ми е останало…