Лаура преглътна с мъка и кимна.
— Знам. Извинявай.
— Не се извинявай. Вината не е твоя. Аз не бях на себе си — каза той.
Лаура се вгледа в мокрото му от сълзи лице, но не изпита съжаление. У него имаше някакво благородство, което дълбоко я развълнува.
— Какво те накара да се върнеш? — попита тихо тя.
— Отидох в Бостън, купих си пистолет и отседнах в един мотел. Когато насочих пистолета в главата си, някой почука на вратата. Един човек, с когото се бях запознал в парка, ме беше издирил. Изглежда беше разбрал… — Гари я погледна удивен и усмихнат. — Мисля, че Джими го е изпратил да се погрижи за мен.
— Може и така да е — съгласи се Лаура.
Гари кимна. Двамата пак замълчаха. После той заговори и гласът му леко потрепери.
— Казва се Арън. Работи като психиатричен фелдшер. С тийнейджъри. Много се сближихме. Имам чувството, че цял живот съм го познавал. Връщам се да живея при него. Дойдох да кажа това на майка си и да си събера нещата.
— Сякаш ти се е случило чудо, само на теб — каза Лаура и без да иска си припомни как самата тя се чувстваше, когато срещна Иън. Сякаш съдбата го бе изпратила. Но се оказа лъжа. За нея беше лъжа. — Това, което се е случило, е прекрасно за теб — каза искрено тя. После добави: — Джими много би се зарадвал. Наистина. Той мислеше само хубави неща за теб.
— Благодаря — прошепна Гари.
— Надявам се, че ще намериш истинското щастие. Ти го заслужаваш — каза тя.
— Надявам се, че и ти ще го намериш — каза той.
Лаура понечи да го опровергае, но си даде сметка, че няма да е права и каза:
— Аз имам Майкъл и ще се оправя.
Той кимна, двамата се прегърнаха спонтанно, протегнали сковано ръце през волана на колата. Тя се отдръпна и каза:
— Като говорим за Майкъл, трябва да отида да го взема, защото и нас ни чака път.
— Дълго ще трябва да пътуваме, преди да можем да спрем — каза усмихнат Гари.
— Така е — отвърна тя.
Гари кимна, а Лаура отвори вратата, за да слезе от колата.
— Между другото, майка ми може и да ти се обади — каза той.
— Майка ти ли? Защо?
Гари пое дълбоко дъх и я погледна смутено.
— Не посмях да й кажа за… нали разбираш… за Арън. Опитах се, но… Тя не може да разбере. Искам да кажа… няма начин.
— Може би е така — кимна Лаура.
— Затова казах, че заминавам с теб.
— С мен?
— Просто така ми хрумна. Гледах те по телевизията точно когато казваше, че заминаваш и си помислих, а защо не? Тя ще приеме такова обяснение за момента. После ще имам достатъчно време, за да й кажа истината.
Лаура поклати глава.
— Колко си лош — скара му се тя.
— Ще ме прикриваш ли временно? Щом се установя в Бостън, ще се разбера с нея. Обещавам.
— Разбира се — засмя се Лаура. — Нали затова сме приятели?
— Желая ти всичко хубаво, Лаура — каза той. — Ще ми бъде мъчно и за теб, и за Майкъл.
Лаура затвори вратата на колата и му изпрати въздушна целувка. Изчака го да потегли към новия си живот. Бъди щастлив, каза си тя. После се обърна и тръгна към своята кола. Време беше да вземе Майкъл и да замине.
Глава 51
— Хайде, хайде — каза енергично Лаура, като отвори входната врата и влезе в къщата със сина си. — Трябва да си съберем нещата и да тръгваме. — Съзнателно не гледаше Майкъл в лицето. Достатъчно беше, че го отделя от Долорес и Сидни. Обяви, че двамата ще предприемат едно „малко пътуване“, но никой не повярва. Майкъл се разплака и се вкопчи за баба си и дядо си. Лаура се чувстваше като чудовище, но беше стигнала предела, от който връщане назад нямаше.
— Кога се връщаме? — попита Майкъл. — Няма да замина, ако не знам кога ще се върна.
— Не знам точно кога — каза внимателно Лаура. Не искаше да го лъже повече. — Мисля, че това място вече не е подходящо за нас.
— Искаш да кажеш, че няма да живеем повече в тази къща? — попита Майкъл, който не можеше да повярва на ушите си.
— Ще намерим друга къща. По-хубава от тази.
— Аз харесвам тази — настоя той.
Лаура погледна предупредително сина си.
— Виж какво, знам през какви изпитания премина. Повярвай ми, че не съм искала на никой от нас да се случи такова нещо. Но дойде моментът да сложим край на всичко това.