Той не знаеше какво има предвид майка му. И веднага мина на следващия въпрос.
— Ами Иън?
Лаура отвори вградения гардероб в коридора и извади празните куфари, които беше наредила там.
— Иън няма да дойде с нас — каза тя, ровейки слепешком сред зимните обувки на пода на гардероба.
— Нали щяхме да пътуваме с яхта това лято — разплака се Майкъл.
Лаура се обърна и го хвана за раменете.
— Спри, миличък. Знам, че ти е трудно. Повярвай ми, че знам. И много съжалявам. Но просто ще заминем. — Още докато изричаше толкова убедено тези думи, тя си даде сметка, че не знае какво точно има предвид. Помисли си за Калифорния. Може би там ще отидат. Все още поддържаше връзки с някои хора там. А и беше далеч оттук. — Ще пътуваме с колата, ще пътуваме — продължи тя. — Ще отсядаме в хотели по пътя, ще разглеждаме забележителностите. Ще бъде хубаво. Аз горя от нетърпение да попътувам след дните в онзи ужасен затвор. — Това отчасти беше истина. А отчасти — начин да му напомни, че са били разделени, че са преминали през голямо изпитание.
Но като всяко дете той не се интересуваше от случилото се в миналото. Интересът му беше насочен към настоящето, към сегашния момент.
— Никъде няма да ходя — каза той. — Ти всичко променяш. Искам да се върна при баба и при Попи. Не искам да заминавам с теб.
Основателното му обвинение я жегна и вместо да признае, че той е прав, тя му се ядоса. Хвърли една празна раница към него и гневно го изгледа.
— Качвай се веднага горе и си сложи нещата в раницата. Не ме интересува какво ще сложиш, вземи каквото искаш и повече такива приказки да не съм чула, разбра ли?
— Мразя те — извика той и хукна нагоре по стълбите, влачейки раницата.
Лаура блъсна вратата на гардероба и се облегна на него, затворила очи. О, господи, каза си тя. Пак ли бъркам? Беше стигнала дотам, че се съмняваше във всяко свое решение. И как да не се съмнява? Излизаше, че всеки неин избор е погрешен. Стегни се, каза си тя. Като тръгнем на път, всичко ще бъде много по-просто. Този маршрут или онзи. Този мотел или онзи. Докато стигнат Калифорния, нещата отново ще бъдат под неин контрол.
Хващайки се за тази крехка надежда, тя въздъхна и се отдалечи от гардероба. Добре че поне къщата й е подредена. Много от стаите бяха почистени, а вещите — опаковани в кутии. В края на краищата нали с Иън смятахме да заминем, каза си тя и горчиво се усмихна. Оставаше да свърши още едно-две неща. Да изчисти хладилника, да изхвърли всичко, което щеше да се развали, и да приготви нещо за ядене по пътя. След това щеше да си събере дрехите. Стигна през тъмния коридор до кухнята и отвори хладилника. Вътре, редом до няколко филии чеснов хляб, грижливо бяха опаковани остатъците от пиле, което Иън беше приготвил на скара последната вечер. Вечерта, когато я арестуваха. Вечерта, когато съдът повери Майкъл на Долорес. Последната вечер, прекарана в тази къща, когато играеха на карти, без да подозират нищо. По някое време Иън беше прибрал храната. Като грижлив съпруг. Като идеален съпруг. Лаура имаше чувството, че е лишена от сетива, сякаш беше пребита до безсъзнание. С крайчеца на пръстите си взе печеното на скара пилешко и хляба и ги хвърли на дъното на голяма тъмнозелена торба за боклук. Изля в умивалника полупразни бутилки с плодов сок и кока-кола и ги хвърли заедно с празните консерви в кофата. Сега тя беше празна, но Лаура още виждаше снимките на Джими, хвърлени там първата вечер след прибързаната й сватба. Сигурно Иън ги е изхвърлил. Сигурно е бил той, а не цветарят. Не искаше да си спомня другото — онова, което се бе случило през нощта в малката стая в дъното на къщата. Само като си помислеше за това и се намразваше.
— Майкъл — извика машинално тя, — побързай. — Отговор не последва, но тя не се изненада. Сигурно е в стаята си, проснат на леглото, без да е сложил дори една вещ в раницата. — Качвам се горе — предупреди Лаура.
Тя завърза торбата с боклука и я премести до вратата, за да я хвърли в контейнера до задната веранда. Притъмняваше, макар че всъщност целият ден беше мрачен. Може би тази нощ трябва да преспим тук и да тръгнем утре сутринта, помисли си тя. Но знаеше, че няма да изкара тук още една нощ. Искаше да се махне преди Иън да излезе от полицията. Преди за пореден път да се измъкне невредим. Този път тя нямаше да допусне да почука на вратата и да я принуди да изслуша нови лъжи.