Лаура отиде до задната врата и я отвори. Дръжката остана в ръката й. Тя погледна ключалката и видя треските, паднали при разбиването на вратата.
Тръпки полазиха по гърба й и се спуснаха надолу по краката. За миг Лаура замръзна пред вратата, опитвайки се да осмисли факта, че някой е влязъл с взлом в къщата. След това с разширени от ужас очи рязко се обърна, очаквайки, че някой стои зад нея. В кухнята нямаше никой, къщата беше тиха. Очите й зашариха от ъгъл на ъгъл, докато се опитваше да мисли. Кога, защо? По всяко време през последните няколко дни, каза си тя, опитвайки се да се успокои.
— Майкъл — прошепна тя и името заседна в гърлото й. В къщата беше тихо. Може би прекалено тихо.
Лаура остави торбата с боклук до задната врата и хукна през кухнята към коридора. Подхлъзна се и се задържа да не падне, като се хвана за масата. Погледна дървения под и видя: мокра пътека, която започваше от задната врата, минаваше през кухнята и продължаваше в коридора, сякаш нещо, от което капеше вода, беше минало през цялата къща. Призля й от страх. Някой беше влизал. Още ли е тук?
Заобикаляйки малките локвички, тя се придвижи по коридора към дъното на стълбите и погледна нагоре.
— Майкъл? — извика тя, скована от ужас, но гласът й прозвуча немощно и както очакваше, отговор не последва.
Огледа се отчаяно. Върху една маса, от двете страни на вазата с изсъхнали цветя, имаше по един тежък месингов свещник, които бе купила някога на старо. Извади свещта от по-близкия свещник и го стисна в горната част с изпотената си ръка. Тежката му основа й даваше някаква увереност. Може би всичко е наред, каза си тя. Майкъл често не отговаря, когато го викат. Децата се потапят в своя малък свят. Тази врата може да е разбита преди няколко дни, когато в къщата не е имало никой. Може Пам да е идвала, когато е валял дъжд, да провери какво е положението. Но не, каза си безнадеждно тя. Пам никога няма да остави такива следи след себе си. Тези разсъждения не бяха обнадеждаващи, но й помагаха да върви, да се движи по стълбите, поемайки с мъка дъх.
На площадката се огледа. Къщата беше притихнала. Тя тръгна веднага към стаята на Майкъл. Вратата стоеше отворена, вътре нищо не бе докоснато. Нямаше я дори раницата. Докато се взираше в празната стая и сърцето й сякаш се опитваше да пробие гърдите, чу удар. Обърна глава.
Звукът идваше от дъното на коридора, от някогашната й спалня. От стаята, където спяха с Джими. Лаура се взря в мрака. Вратата беше леко открехната и вътре беше тъмно. Но тя беше сигурна. Звукът беше дошъл оттам. Може би е там, рови из вещите на баща си и понеже се чувства виновен, го е страх да отговори.
— Майкъл, обади се — каза тя и гласът й потрепери.
Никой обаче не се обади. А когато погледна в краката си, видя, че локвичките вода, доста по-малки тук, но все така проблясващи по пода, водят към спалнята. Искаше да избяга, да се обади по телефона в полицията и да каже, че в дома й някой се крие. И да изчака на някое сигурно място, докато дойдат полицаите. Но не можеше да направи такова нещо. Защото Майкъл го нямаше. Трябва да влезеш вътре, каза си тя. Каквото и да се е случило, трябва да влезеш вътре и да вземеш детето си.
Лаура пристъпи напред и усети, че цялото й тяло пулсира. Стисна свещника в изпотената си длан и протегна ръка. Не искаше пак да отваря тази врата. Майкъл, повтори си тя, и това й даде сили. Засили се, блъсна вратата и влезе в стаята.
Сивият полумрак на дъждовната привечер се процеждаше през прозорците и хвърляше върху бялото легло неясни сенки във формата на листа и клони. Чаршафите и покривките бяха разхвърляни, някои от тях бяха свлечени на пода. А на леглото, превърнало се в спомен за най-ужасния й кошмар, беше проснато тялото на мъж.
Дрехите му бяха тъмни и смачкани, сякаш току-що извадени от пералнята, а чаршафите под него изглеждаха прогизнали. Косата му също беше мокра, на зализани, гъсти кичури, черни на фона на бялата покривка. Докато го гледаше в ужас, мъжът обърна глава и Лаура видя безизразните му очи. Беше Иън.
Тя сложи ръка на устата си, за да не изпищи. Изведнъж зад гърба си чу друг удар и сподавен вик. Обърна се рязко и замръзна при гледката, която се разкри пред очите й.
Майкъл седеше на пода с протегнати напред крака. Кафявите му очи бяха широко отворени от ужас. В устата му беше натикан някакъв парцал. Към главата му беше насочен пистолет. Насочен от Ванда Юрик, приклекнала до него.
— Какво по дяволите… — пое дъх Лаура. — Пусни ми детето.