— Мисля, че няма да дойде — каза тя.
— Няма какво да мислиш — възрази Лаура. — Ще обвинят него. Той има мотив. Ти си казала на полицията, че Гари е влюбен в мен. Казала си, че е готов да се самоубие заради мен. Повярвай ми, че полицията ще търси точно такъв мотив.
— Съжалявам, миличка — поклати глава Ванда. — Добре си го измислила, но те ще намерят труповете на втория етаж. А моят син не може да стигне тук.
Лаура трепна, но не се издаде. Това е. Това е решаващият момент, каза си тя. Трябваше да убеди тази жена, като се държи напълно хладнокръвно. Дори тържествуващо. Спокойно, помисли си тя. Убедително. Сигурно.
— Не е така, Ванда — каза Лаура. — Не съм го измислила. Имаме вътрешен асансьор.
— Не. Нямате. — Очите на Ванда се разшириха.
— Имаме — повтори Лаура. — Нали видя какво е направил Джими за Гари. Отвън.
Ванда мислеше трескаво.
— Всеки може да направи такова нещо — каза тя. Но увереността й бе разколебана. — Аз се качих по стълбите. Няма никакъв асансьор.
— Тази стара къща има задна стълба — каза спокойно Лаура. — По-широка е от вътрешната стълба и върви право нагоре. Затова Джими инсталира там асансьор. Така Гари може да стигне навсякъде.
— Лъжеш — каза Ванда.
— Така ли? Ела да видиш — подкани я Лаура.
Ванда се поколеба и Лаура затаи дъх. Но Ванда трябваше да се увери. Тя не смееше да осъществи плана си, без да знае със сигурност има ли асансьор. Защото не искаше обвинението да падне върху Гари.
— Пусни това нещо, което държиш. Хвърли го на пода.
Лаура внимателно се наведе и остави свещника на пода до себе си.
— Ритни го — нареди Ванда.
Лаура се подчини. Свещникът направи полукръг и се удари в крака на бюрото.
— А ти се изправи сега — каза Ванда на Майкъл.
Детето се изправи на крака. Лицето му беше мокро от сълзи. Лаура нарочно не погледна уплашените му очи от страх да не трепне. Докато Ванда прихващаше Майкъл за яката на ризата му, Лаура погледна към леглото.
Иън я гледаше и се опитваше да каже нещо. Но не можеше. Цялото легло беше вече в кръв.
Не умирай, каза си Лаура. Трябва да издържиш. Тя отвърна на погледа му, прочете думите, които не можеше да изрече. Недей да умираш, каза си отново тя. Трябва да получим още един шанс.
Добре, спокойно сега, повтори си Лаура, докато Ванда я избутваше заедно с Майкъл от стаята, опряла пистолета в главата на Майкъл.
— Къде е тази задна стълба? — попита скептично Ванда.
— Натам — каза Лаура.
Тя усещаше, че се движи бавно по коридора. Имаше една-единствена надежда, един миг, в който да действа. И трябваше на всяка цена да успее. Щом стигнеха стълбата, щеше да стъпи на долното стъпало вместо да продължи напред, след това да се завърти и като изненада Ванда, да се вкопчи в ръката, която държеше пистолета. Разчиташе, че Ванда ще реагира точно така, както очакваше. Друга надежда нямаше. Понеже Ванда беше права. Задна стълба нямаше, асансьор нямаше, друг изход нямаше.
— Хайде — подкани я раздразнено Ванда. — По-бързо.
Лаура стигна най-горното стъпало и отправи мислено една молитва. Точно щеше да направи следващата крачка, когато изведнъж Майкъл, чиито ръце сега бяха свободни, издърпа парцала от устата си и се разплака:
— Недей, мамо. Няма задна стълба. Тя ще види. И ще те застреля…
— Така ли? — извика Ванда и Лаура замръзна. — Няма ли друга стълба? — попита тя и заблъска Майкъл с пистолета.
Лаура се обърна и ги погледна безпомощно. Майкъл избухна в ридания и заклати глава.
— Моля те не ни убивай. Майка ми не искаше да те лъже.
Ванда изгледа Лаура, която отвърна предизвикателно на погледа й.
— Какво послушно момченце. Веднага казва истината. А сега си затваряй устата.
Но Майкъл вече пищеше, плачът му премина в хълцане, а лицето му почервеня.
— Недей да правиш нищо лошо на майка ми — крещеше Майкъл. Плачът му оглушаваше Лаура и кънтеше по стълбата.
Ванда грубо го разтърси, за да го накара да спре.
— Дай да го взема — опита се да надвика плача Лаура. — Не виждаш ли колко е уплашен?
Изведнъж зад Ванда тя видя една фигура на вратата на спалнята. Остана без дъх, като осъзна, че това е Иън, който се опитваше да мине през вратата, като притискаше с една ръка, обагрена в аленочервено кървящите си гърди, а с другата се придвижваше покрай стената с безумна решителност в очите.