— Иън — едва промълви тя, — недей.
Ванда удари Майкъл, който пищеше, по ухото и погледна Лаура с присвити очи.
— Я не ме разсмивай — каза тя, без да се обръща. — Не съм вчерашна. Не можеш ли да накараш това дете да млъкне?
Лаура поклати глава, останала безмълвна при гледката, която представляваше олюляващият се към тях Иън. Какъв смисъл имаше? Какво си мислеше той, че може да направи? Едва се държеше на краката си. Но самоотвержеността му я разтърси.
— Стига с тези номера. Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода… — продължаваше да мърмори Ванда.
В този миг Иън, който се бе довлякъл достатъчно близо до нея, за да се подпре на перилото, хвана рамото й с едната си лепкава, кървава ръка. Ванда усети, че някой я дърпа, обърна се и изпищя. Кървавата ръка я накара да пусне Майкъл.
Лаура разбра, че това е нейният шанс. Иън се строполи в коридора, а Лаура се приведе, извърна се и стисна протегнатата ръка на Ванда, която държеше пистолета. Избута с всичка сила Ванда и успя да я притисне до перилото.
За секунда Ванда се задържа над перилото, опитвайки се да намери равновесие и да усети пода с краката си. Но Лаура бе действала достатъчно бързо и неочаквано. Като изпищя от ужас, Ванда се преобърна и полетя надолу.
Лаура отскочи към стената и видя как Ванда лети, удряйки се в извитите перила, и пада на пода. Когато се строполи на паркета в антрето, се разнесе оглушителен трясък. Пистолетът изгърмя, когато се удари в пода.
— Мамо! — изпищя Майкъл.
Лаура вдигна очи към сина си, после погледна надолу към сгромолясалата се на пода жена. Очакваше Ванда да се изправи на крака, но видя, че около нея се образува виненочервена локва.
— Мамо, какво стана? — изхлипа Майкъл.
— Няма нищо — извика Лаура, — няма нищо. — Спусна се към детето и го притисна в прегръдките си, обсипвайки с целувки ухото, косата и мократа му от сълзи буза. — Добре ли си, скъпи?
Детето храбро кимна. Но телцето му се тресеше от плач.
— Ами Иън? Тя го уби — изплака Майкъл.
— Не — извика рязко Лаура. — Не. — Но макар да отричаше, знаеше, че и за него, и за нея се повтаря старият ужас. — Чакай тук — каза тя и го остави до най-близката врата — вратата на кабинета си. Влезе бързо вътре, вдигна припряно телефона, набра номера на „Бърза помощ“, каза си адреса и помоли да изпратят лекар. След това се върна в коридора.
Всичко беше в кръв — стените, персийският килим, топките на перилата. Очите на Иън бяха затворени, клепачите му имаха восъчен цвят.
— Иън — прошепна тя. Коленичи до него и внимателно повдигна главата му, като сложи ръка под врата му. Клепачите му потръпнаха и той я погледна.
— Сега ще дойде лекар — прошепна тя. — Трябва да издържиш още малко. — Той я погледна, сякаш се взираше през дълбок мрак и сърцето й се сви от страх. — Недей да умираш — каза тя. — Моля те, не умирай! Всеки момент ще дойде лекар. Трябва да издържиш само още малко. Съжалявам за всичко. Не трябваше да се усъмнявам в теб. Моля те, остани жив. Моля те, остани жив и да опитаме още веднъж. Аз имам нужда от теб. Наистина имам нужда. Моля те, остани жив заради мен. — Хвана лепкавата му кървава ръка и я погали. Отдалече се чу спасителният сигнал — трикратният писък на сирените. — Вече идват — каза тя. — Всеки момент ще бъдат тук.
— Мамо, може ли да дойда? — изплака Майкъл от вратата на кабинета. — Не ме е страх.
Иън представляваше кървава гледка. Но Майкъл го беше видял вече. Какъв смисъл имаше да го предпазва от нещо, което той вече знаеше?
— Моля те, мамо — настоя той.
— Да, ела — каза тя и той се спусна към нея. Намести се между нея и Иън, проснат на пода, и го загледа с широко отворени очи.
— Недей да умираш, Иън — каза сериозно той.
Иън облиза бавно устни с върха на езика си и погледът му спря върху Майкъл. Отвори уста и успя да прошепне:
— Няма. Обещавам.
— Трябва да си изпълниш обещанието — каза Лаура, стисна ръката му и го целуна по челото. И усети, че той й отвръща, притискайки пръстите й.
Долу някой шумно отвори вратата и тя чу нахълтването на полицията и на лекарския екип, чу викове, тропот по стълбите и погледна тревожно лицето на Иън. Устните му бяха свити от болка, но дълбоко в очите му имаше нещо спокойно, почти радостно. Нещо, което й вдъхваше надежда. Той сякаш чакаше помощ на сигурно място. Изглеждаше като човек, положен на крилата на своя ангел пазител.