Кара вдигна вежди и погледна скептично към Лаура. После се отдалечи от носилката, докато следователят Ленард, приклекнал до носилката, надяна две пластмасови торбички на ръцете на Лаура и ги залепи със скоч на китките.
— Добре ли ги чувствате? — попита той Лаура.
Тя кимна, вцепенена, безчувствена.
Кара се наведе и пъхна ръцете на Лаура под тънките одеяла.
— Ще дойда да те видя в болницата — каза Винс. Потупа Лаура по рамото и се изправи. — Хайде, водете я — добави той.
Лаура усети, че пак се движат. Външната врата беше отворена и нахлулият студен въздух се смеси с топлината във входното антре. Точно когато понечиха да я изнесат навън, някой внезапно препречи пътя им. Долорес и Сидни, с раздърпани дрехи и разрошени коси, изникнаха пред тях, следвани от полицай Маккандълс.
Долорес гледаше като обезумяла Лаура, прикована към носилката, с обездвижен в гипс крак, с толкова пребледняло лице, че почти се сливаше с бялата превръзка на главата й. При тази гледка очите на Долорес се наляха със сълзи. Тя нежно отметна един влажен кичур от студеното чело на Лаура.
— Горкото ми момиче — прошепна тя. Погледът й се плъзна уплашено по струпалите се полицаи в къщата и спря върху началника им, който ги бе видял, че идват. Той се изправи срещу тях. — Къде е внукът ми? — попита тя.
— При съседката, мисис Гарити. Там е в пълна безопасност. Къщата ще бъде охранявана цяла нощ.
Сидни изохка, сякаш едва сега започваше да разбира.
— Винсънт — извика Долорес, пресягайки се да хване ръката на стария си приятел. — Божичко, кажи ми, че не е истина.
Трупаният дълги години опит в полицията този път не можа да помогне на Винсънт Мур.
— Съжалявам, Дий — каза той и очите му се замъглиха от сълзи.
Глава 6
Докато я прегледаха в спешното отделение и я закараха с количка в самостоятелна стая, утрото настъпи. Една сестра й помогна да се прехвърли от количката и да легне между колосаните чаршафи на леглото. Преди сестрата да пусне щорите, Лаура забеляза, че денят е сив и мрачен. Когато остана сама, видя, че пред вратата стои полицай.
Изпадна в полусън, изпълнен с ужасни видения. Всеки път щом задремеше, сестрите я разтърсваха — изглежда заради раната на главата. Глътна с готовност предложените й болкоуспокояващи лекарства и отказа няколкото лъжици супа и крем, които й донесоха. Лекарите идваха и си отиваха, преглеждаха я, задаваха въпроси. Зашеметена, безчувствено равнодушна към състоянието си, тя им отговаряше.
По едно време през деня, който не се отличаваше много от нощта, дойде началникът на полицията Мур, седна до леглото и я накара да му разкаже какво се е случило. Докато изреждаше събитията, в долния край на леглото стоеше лекар, който мрачно следеше дали ще й стигнат силите. Със запъване Лаура разказа на полицейския началник за шума, за мъжа в тъмното и за удара по главата. Когато стигна до момента, в който беше открила Джими, дишането й се затрудни. По настояване на лекаря Мур каза да пропусне този момент. След това тя разказа за Майкъл и за обаждането в полицията. Сякаш разказваше за нещо, случило се на някой друг. Мур не остана дълго. Когато си отиде, лекарят нареди да й дадат още едно хапче за успокоение.
Не пускаха посетители при нея, но вечерта й позволиха да говори с Майкъл по телефона. Тъничкият му гласец сякаш стигаше до нея от друга планета. Лаура му изтананика нещо. Някаква песничка. Когато свърши, слушалката падна от ръката й.
Полусънното състояние, в което бе изпаднала, продължи до среднощ, когато най-после й позволиха да заспи — опасността от раната на главата беше преминала. Сънят я захвърли в черна бездна, където нито чуваше, нито усещаше нещо.
— Събуди се, мила — каза сестрата.
Лаура отвори очи и се огледа. През щорите, които бяха наполовина вдигнати, в стаята влизаше сива светлина. Денят беше започнал. Новата година бе дошла. Сърцето й се сви при мисълта за този ден. За тази година, за предстоящите години, за живота си сега. За живота си без Джими. Само преди един ден тя беше нормална, щастлива жена. А сега започваше живот на вдовица. Лаура зарови лице във възглавницата с надежда да се върне в съня на забравата. Да заличи всичко.
— О, не, недей така — каза сестрата. — Трябва да се измиеш. Ще имаш посещение.
— Не искам никакво посещение — каза равнодушно Лаура.
Но сестрата, без да проявява милост, продължи да я подканя и Лаура стана, а после направи някакъв вял опит да се поизмие, като се подпираше на патериците, докато тътреше гипсирания си крак. Накрая се строполи изтощена на леглото и отпи малко топла вода през сламка от чашата на нощното си шкафче. Сестрата събра използваните хавлиени кърпи и чаршафи и излезе от стаята, разменяйки закачливи поздрави с полицая на вратата.