Лаура лежеше в леглото и отправила невиждащ поглед в щорите, се чудеше как ще се справи. Как ще работи? Как ще живее? Как ще отгледа сина си без баща? И нейният, и неговият живот се въртяха около Джими. Те бяха неговите две планети. Той беше тяхната звезда. Техният източник на топлина и светлина. Затвори очи и видя лицето му. Изведнъж вратата на стаята се отвори. Лаура обърна глава да види кой е.
В стаята влезе Винсънт Мур, следван от млада униформена полицайка и от един облечен с костюм мъж, който изглеждаше смътно познат.
— Мисис Рийд, как се чувствате? — попита Мур.
— Нали си говорим на „ти“ — напомни му Лаура, объркана от официалния му тон.
Мур кимна и продължи:
— Това е полицай Хейл. Тя ще записва разговора ни. — Полицайката кимна и седна на стола в ъгъла на стаята, като извади нещо от една чанта. — А това е следователят Ленард — продължи Мур, сочейки мъжа със сресаната назад руса коса и спокойни сиви очи.
— Вие бяхте у дома — каза безизразно тя.
Следователят Ленард кимна.
— Хванахте ли го? — попита Лаура и усети една искрица, разпалваща… гняв или отмъщение. — Убиецът на мъжа ми?
— Още не — отговори неловко полицейският началник.
Лаура се отпусна тежко на възглавницата. Значи той е на свобода. Някакво чудовище, което беше влязло в къщата им като диво животно и разбило на парченца нейния живот, е все още на свобода. Как ще спи пак в тази къща? Как ще се чувства в безопасност? Тя изведнъж осъзна почти шокирана, че иска да види убиеца мъртъв. Никога не си беше мислила, че е отмъстителна, но сега разбра, че е точно такава. Искаше този човек, който и да е той, да го няма. Да е заличен от лицето на земята.
— Лаура — каза полицейският началник Мур, — дошли сме, защото трябва да изясним някои неща.
— Добре — въздъхна Лаура и кимна. — Както кажете, стига това да помогне.
— Мисис Рийд — започна Рон Ленард, — защо не сте била в леглото при съпруга си, когато е станало нападението?
Резкият му тон й подейства така, сякаш някой я заля с кофа ледена вода. Откакто се бе случило нещастието, всички се държаха мило с нея, говореха внимателно, като че ли тя беше от стъкло. Този човек обаче беше различен. Изглеждаше враждебно настроен. Сякаш би могла да предотврати убийството на Джими, ако беше останала в леглото си. Може би е така, каза си тя. Щеше ли да бъде по-различно? Щеше ли Джими да е още жив? Когато отговори, гласът й трепереше:
— Казах на началника на полицията. На сина ми му беше лошо. Бях при него в стаята му.
Рон кимна.
— Колко лошо му беше? Повръщаше ли?
— Не, беше му зле на стомаха. Разтривах му корема.
— Значи не му е било толкова зле, че да извикате лекар например.
Лаура уморено се усмихна.
— Не. Никой не вика лекар посред нощ за дете, което го боли корем. Освен ако не е нещо наистина сериозно.
— Щом не е било сериозно, защо тогава сте спала в стаята на детето? — попита намръщено Рон Ленард.
— Заспала съм, както го бях гушнала. Вие имате ли деца, мистър Ленард?
Следователят не отговори на въпроса й, а продължи:
— Значи причината не е била, че, да речем, сте се скарали със съпруга си?
Лаура поклати глава, обидена от въпроса му. Изведнъж си даде сметка, че започва да се оправдава, като си припомни разговора за брадата на Джими и за Долорес. Господи, сега това й се струваше толкова дребнаво, толкова тъжно. Последните ни мигове заедно… и да пропилеем някои от тях в заяждане за неговата брада.
— Не. Искам да кажа, че всъщност имахме един малък спор, но това изобщо не беше важно. — Тя погледна към Винс за подкрепа. Той избягна тъжния й поглед. — Изобщо не беше важно. Вече… се бяхме сдобрили, когато Майкъл ме извика.
Рон Ленард погледна бележките си и каза:
— Разговаряхме с мисис Канди Уолш. Вие и вашият съпруг сте вечеряли със семейство Уолш въпросната вечер.
— Да.
— Мисис Уолш каза, че може би сте се скарали със съпруга си. Според нея сте била в лошо настроение.
Лаура усети, че лицето й пламва от възмущение. А може би направо от гняв. Но в същото време й идваше да се разсмее.