— Лаура — възкликна той.
— Здравей, Гари. Каква приятна изненада — усмихна се тя, като го видя.
— С Джими трябваше да обсъдим нещо — за стипендията.
Лаура кимна. Гари Юрик беше местен художник и приятел. Джими беше убедил Гари да кандидатства за една престижна стипендия, която щеше да му даде възможност да преподава и да учи една година в Бостънския музей на изобразителното изкуство.
— Сигурна съм, че ще я получиш — каза Лаура.
— Нямам нужното образование — възрази Гари.
— Да, но си постигнал успехи, за каквито други художници могат само да мечтаят.
— Може би — каза той и се изчерви от удоволствие.
— Джими горе ли е? — попита тя.
Гари Юрик кимна и сложи книгата в скута си.
Лаура тръгна към стълбата и забеляза, че по стените са окачени няколко нови картини, а на много от старите платна са сложени сини стикери, което означаваше, че са продадени. Джими откри галерията в много подходящ момент. През последните две години и туристите, и местните хора проявяваха огромен интерес към изкуството и потокът от любопитни клиенти не секваше.
— Аз съм — извика тя.
— Сега идвам — провикна се Джими.
Лаура кимна и се върна при Гари. Придърпа едно ниско сгъваемо столче и седна до него. Веднъж Гари бе казал, че мрази хората да го гледат отвисоко, когато говорят с него. Лаура го разбираше. Нищо не й струваше да седне, за да се чувства той по-добре.
— Какво си зачел? — попита тя, сочейки книгата в скута му.
— Не ти ли е позната? — протегна той книгата към нея.
Лаура я пое и видя. Беше новата й книга „Раул и конят от небето“, четвъртата книга от нейната вече известна детска поредица за Раул и неговите извънземни приятели.
— Няма ли обложка? — попита тя.
— Тук някъде е — отвърна Гари, избягвайки погледа й. — Тази е на Джими. Мисля, че е най-добрата ти книга, що се отнася до илюстрациите. Конят е направо като жив — каза сериозно той.
— О, благодаря, Гари — отвърна тя, искрено зарадвана. — Това е истински комплимент, щом ти го казваш.
Гари се усмихна и пак се изчерви. Беше малко по-млад от Джими, около трийсетгодишен, но отдалеч, в инвалидната количка и с посивялата коса, изглеждаше много по-възрастен. Джими й беше казал, че косата му е посивяла на седемнайсет години, след катастрофата. Лаура обаче смяташе, че когато се усмихва така, изглежда като младеж.
Тя посочи една нова негова картина на стената — окъпан в светлина лиричен акварел, изобразяващ „Дормли“, големия стар викториански хотел на плажа.
— Красота — каза тя. — Как успяваш да предадеш светлината по този начин?
— В главата ми винаги е лято — каза той.
Лаура се засмя разбиращо, а Гари обърна количката и се загледа в другите картини.
— Джими е изложил обещаващи художници.
Лаура се засмя и поклати глава. Гари знаеше много добре, че никой от тези художници не го конкурира, но като на всеки творец самочувствието му можеше лесно да бъде накърнено. Гари беше една от безспорните находки на Джими в галерията. Двамата бяха приятели от деца. Гари винаги се беше увличал по изкуството, но когато остана прикован за инвалидната количка след автомобилната катастрофа, се захвана сериозно с рисуване.
Когато се върна в града и откри галерията, Джими веднага си даде сметка за търговската стойност на красивите акварели на Гари, който рисуваше прекрасните викториански сгради на града. Идеята да се отпечатват картини на Гари върху листа за писма, календари и чаши за чай беше на Джими. Серията от акварели започваше да се превръща в задължителен сувенир за туристите в Кейп Крисчън. Това сътрудничество носеше финансов успех и на двамата.
— Мислиш ли, че ще предпочете други художници пред нас? — попита тя замислено Гари.
Гари стреснато я погледна. У него имаше нещо невинно, което винаги разнежваше Лаура.
— Така ли смяташ?
— Шегувам се — отвърна тя. — Макар че сигурно вече му е време да си намери ново протеже. Просто няма как. То си му е в природата.
Гари кимна и каза:
— Роден е за меценат.
— Чакай малко — възрази Лаура, — меценатът е човек, който има много пари.
— Права си. По-правилно е да се каже наставник.
— Аз нямаше никога да направя тези книги, ако не беше той да ме пришпорва — каза през смях тя.