Винс от своя страна не можеше да вземе категорично становище. Знаеше фактите не по-зле от всички, но някъде дълбоко в себе си искаше да повярва на младата жена. Тя беше мълчалива и сериозна, макар че беше трудно да се каже каква е била преди трагедията. Вярно, че никой никога не я беше видял да плаче, дори на погребението, но той беше сигурен, че тя скърби. След смъртта на Джими, винаги когато я видеше, си спомняше един стих от баладата „Прекрасната дама, която не знае милост“ — „чезна в самота и бледност“, защото му се струваше, че се отнася за нея. Разбира се, когато сподели това с Ингрид, която беше гимназиална учителка по английска, тя тактично му напомни, че думите в баладата на Кийтс се отнасят за рицаря, а не за дамата. Изоставен е рицарят, който бленува за жестоката девица.
— Лаура беше тук преди малко — каза Винс. — Искаше да знае дали има нещо ново.
— Не се и съмнявам, че иска да знае — светнаха гневно очите на Долорес.
Винс се престори, че не е разбрал. Лаура не беше обвинена в никакво престъпление. Все пак той трябваше да бъде обективен.
— Има няколко обаждания след появата на постерите. Такава голяма награда е много съблазнителна за хората — каза Винс.
Лаура беше обявила награда от 250 000 долара от застраховката на Джими за информация, която би помогнала за залавянето на убиеца му. Постерите, които веднага привличаха погледа, бяха дело на Гари Юрик. До този момент обажданията не бяха довели до нищо.
— Е, нали не рискува нищо с тази награда? Няма защо да се тревожи, че някой ще я получи — каза горчиво Долорес.
— Долорес — започна Винс, като леко я потупа по ръката, — не бива да губиш надежда. Ако онзи тип се подвизава някъде, един ден ще го намерим.
— А ако няма такъв тип?
— Разследването продължава — заяви твърдо Винс.
— Е, исках да се отбия днес, преди да заминем. Заминаваме със Сидни за няколко седмици. Един от неговите големи клиенти — собственикът на „Стела ди Маре“ в Атлантик Сити — ни предложи вилата си във Флорида и Сидни каза, че ако не отидем да починем малко, щял да се разведе с мен — засмя се глухо тя.
— Много добра идея — каза искрено Винс. — Заминете. Сменете обстановката.
— Това е телефонният номер във Флорида. Ако има някакви новини… каквото и да е… — Долорес му подаде лист хартия.
Винс стисна ръката й, поемайки листчето, и каза:
— Ще ти се обадя веднага. Обещавам ти, Дий.
— Добре, Винс — отвърна уморено тя и се изправи. — Трябва да се прибирам да си приготвя багажа.
Винс стана и я хвана за ръката.
— Опитай се да прекараш добре там, а аз ще държа фронта тук. Джими не ми излиза от ума. Няма да се успокоим, докато не хванем убиеца. Разбра ли?
— И аз няма да се успокоя — отвърна мрачно тя.
— Благодаря за кейка — каза Винс.
— Много здраве на Ингрид и Кейти, като ги чуеш.
— Ще им кажа — обеща Винс.
Той я проследи с поглед, докато тя излизаше с приведени рамене, сякаш понесла голям товар, и изпита познатото терзание. Помнеше как понякога се чувстваше уморен от работата и мечтаеше да се пенсионира, а след това да си купят с Ингрид каравана. Но след онази кошмарна новогодишна нощ мечтаеше само за едно — да намери онова изплъзващо се важно доказателство, което да изправи пред съда убиеца, отнел живота на Джими Рийд. Ако този убиец е Лаура Рийд, ще намерят начин да го докажат. Той дължеше това на Долорес и на нейния внук, както и на приятеля си Джими Рийд, когото беше загубил. Това престъпление го отвращаваше и като полицай, и като човек, не му даваше мира. Не може един невинен човек да бъде убит в леглото си и никой да не бъде наказан за това.