Глава 8
Пролетта шумно напираше през отворения прозорец. Слънцето и песента на птиците нахлуваха в къщата, а въздухът ухаеше на люляк. Ела навън да си играем, мамеше я денят. Но най-настоятелен беше Майкъл, който й повтаряше, че му е обещала да го заведе на пристанището да види яхтите. Накрая тя се съгласи. Беше взела решение и днес щеше да го изпълни.
Лаура присви очи към прозореца, откъдето я гледаше неканеното слънце. Зимата беше идеалният сезон за нея — тънък, сив плащ, под който трепереща можеше да се скрие. Тя излизаше само когато се налагаше — да напазарува, да прибере Майкъл от училище. През повечето време от деня събираше смелост да излезе от къщи. В студения, ранно падащ мрак можеше да се загърне с нещо, да се скрие от злобните погледи, от съскащите думи, изречени шепнешком зад гърба й. Но през април още с първите плахи слънчеви дни депресията й като че ли се засили. Дневната светлина сякаш се задържаше прекалено дълго и когато трябваше да излезе в града, тя се чувстваше много уязвима без прикритието на тежко палто или на плътно нахлупена шапка на главата. Хората можеха свободно да я зяпат в лицето, да гледат как потръпва от студените им погледи. Достатъчно тежко й беше, че остана вдовица, че трябва да живее ден след ден без Джими. Но да я подозират…
Звънецът на входната врата я стресна.
— Аз ще отворя — извика Майкъл, но Лаура скочи и го дръпна назад.
— Не! — извика тя, после добави по-спокойно: — Аз ще отворя.
Честнът стрийт се къпеше в светлина. Беше от онези красиви дни, когато хората излизат навън да се разхождат. Лаура се запита дали някога ще може отново да се чувства в безопасност. В тази къща няма да може. През първите два месеца къщата се охраняваше нощем. Тя се премести да спи срещу стаята на Майкъл. Каза на Ричард Уолш, че иска да обяви къщата за продан, но той я посъветва да не предприема нищо точно сега. Щяха да я нападнат любопитни хора и сеирджии, но никой нямаше да иска да я купи. Всички знаеха, че в къщата е извършено престъпление — един мъж е бил убит в леглото си.
Лаура открехна едва-едва вратата и видя едно момче, което държеше стъклена ваза с букет цветя. Колата на цветарския магазин на Скот беше спряла до бордюра. Лаура даде бакшиш на момчето и му благодари, внесе цветята вътре и ги сложи на масичката в антрето. Отвори картичката, макар че знаеше какво пише на нея: „От един приятел“. След смъртта на Джими получаваше тези букети два пъти месечно. Когато пристигна първият букет, се озадачи, в първия момент дори се изплаши от анонимния подател. Но почти веднага разпозна картичката и се успокои. Гари Юрик беше един от малцината в града, които все още се държаха добре с нея, които не допускаха, че тя е убийца. Но когато се опита да му благодари, той се изчерви и се направи, че не знае нищо за цветята.
Може би трябва да се отбием при него на път за пристанището, помисли си тя. Последния път, когато разговаряха, той я покани да види новите му картини, преди да бъдат изложени в галерията. Ричард Уолш беше поел галерията. Лаура нямаше нищо против. И без друго не можеше да си представи, че някога ще влезе пак в нея. Знаеше обаче, че Гари искрено цени мнението й. Сега, когато я нямаше подкрепата на Джими, и двамата се чувстваха несигурни, лишени от най-доверения си критик и поддръжник. Лаура не беше хващала писалка или четка за рисуване от деня, в който Джими умря.
— По пътя може да се отбием да видим чичо Гари — каза Лаура на Майкъл.
— Добре. Може ли да отидем сега? — попита Майкъл.
Лаура въздъхна. За повечето хора една разходка с две почивки по пътя не е голямо изпитание, но за нея това беше сложна мисия. Цяла сутрин Майкъл игра тихо, не искаше да я ядосва, страх го беше да не би тя пак да се свие в черупката си. Предната вечер говориха, че ще отидат на пристанището и за да се подготви, Лаура си изми косата. През последните месеци често забравяше да я мие. Но тази сутрин за малко да се откаже от решението си. Майкъл я придума, използвайки всичките си детски хитрини.
Лаура облече дълга сива рокля на дребни цветчета. Това беше любимата пролетна рокля на Джими. Денят беше прекрасен. Нямаше никакво извинение да отлага повече. Сложи широкополата сламена шапка, която висеше на една кука. Когато я видя, че си слага шапката пред огледалото в антрето, Майкъл заряза влаковата композиция, грабна бейзболната шапка и я нахлупи на главата си.
В този момент телефонът иззвъня и двамата впериха очи в него. После се спогледаха, Лаура — изтощена, Майкъл — стиснал решително устни. Той скочи, изтича до телефона, вдигна слушалката и бързо каза: